— Бива си го мачът, Томас, а? — запита Сър Уилям.
— Съвсем очевидно е, че не беше гол, реферът е…
— Дрънканици! Залагам пет гвинеи за победата на флотата.
Вратът на генерала бе придобил още по-тъмен оттенък на червеното, а това достави удоволствие на Сър Уилям и му помогна да се избави от лошото си настроение. В Колонията и в Пияния град непрекъснато избухваха разправии, от Бакуфу и Митницата пристигаха досадни писма, пък и все още не бе простил глупавото поведение на генерала по време на неразборията.
Не му стигаха тези злочестини, ами с последната поща пристигнаха още по-отвратителни вести и прогнози от Външното министерство: липсата на финансова поддръжка от Парламента щяла да предизвика ново отзоваване на част от дипломатическия персонал и „макар хазната на Империята да е претъпкана, тази година заплатите няма да се повишат. Американската война ще се окаже най-жестоката в цялата история на човечеството заради новоизобретените гранати, бронзови патрони, пушки със задно зареждане, оръдия със задно зареждане и картечници. След разгрома на съюзните войски при Шайлоу и след втората битка при Бул Рън очакванията са, че конфедератите ще спечелят войната; повечето учени глави в Сити са отписали президента Линкълн като нерешителен и некадърен, но, скъпи ми Уили, политиката на НВ си остава все същата: да залагаме и на двете страни, да си заравяме главите в пясъка и да не се забъркваме в тая скапана касапница…“
От Европа също идваха лоши новини: руски казашки войски пак бяха извършили кърваво клане на поляци във Варшава след демонстрации против руското господство; принц Фон Бисмарк бе станал министър-председател на Прусия и пълзяха слухове, че се готвел за война с Франция; Австро-Унгария и Русия май пак се намираха на ръба на въоръжения конфликт; предстояха неизбежни сражения на Балканите…
„И така нататък, ad nauseam56 — помисли си Сър Уилям начумерено. — Всичко си е все същото! Проклет да бъда, ако повярвам, че Бакуфу ще си изпълнят обещанията, а това означава пак да правя официални визити. Ще ги науча тия японци, че обещанието си е обещание, щом е направено пред британските власти, за Бога, пък и ще напомня същото на Сергеев, Сьоратар и останалите.
Обстрелът на Йедо ще е най-простото и лесно решение — на бърза ръка ще ги принудя да се подчинят. Обаче какво ще правя с Кетърър… може би пък набезите в историческата литература да са го променили. Пфу! Ама че надежди…“
— Бих дал една рубла само да науча за какво мислите — усмихна се граф Сергеев и му предложи сребърна манерка с изгравиран върху нея златен фамилен кръст. — Водката подпомага мисленето.
— Благодаря. — Сър Уилям отпи и усети как топлина се плъзна по хранопровода му. Спомни си прекрасните времена, в посолството в Санкт Петербург, когато бе двадесетгодишен, в центъра на света, а не в тоя аванпост Йокохама; спомни си пиенето и гуляите, баловете, балета и дачите, нощния живот и разкоша — само за избраните, — възбудата, интригите, прекрасните обеди и Вертинска, за която никога не бе забравял.
През пет от седемте му прекарани там години Вертинска му бе любовница, най-малката дъщеря на един фаворизиран дворцов златар, и тя художничка като баща си, който се отнасяше благосклонно към тяхната връзка. Майката на Уилям, също рускиня, душа даваше за момичето и искаше те да се оженят.
— Съжалявам, мила майчице, няма никакви изгледи, колкото и да го желая. Министерството никога няма да одобри такъв брак. Дъщерята на сър Роджър ще ми стане съпруга. Съжалявам…
Той отпи отново, все още страдаше от раздялата им.
— Мислех за Вертинска — каза го на руски.
— Ах! Да, момичетата в матушка Русия са много особени — отговори му съчувствено Сергеев на същия език. — Любовта им, ако излезеш щастливец, трае вечно.
— В дипломатическите кръгове се бяха подсмивали на връзката между англичанина и Вертинска, а тайната царска полиция я бе документирала изцяло като част от досието на Сър Уилям; Сергеев, разбира се, го бе чел. „Глупачка — помисли си той, — защо се самоуби?“ Така и не разбра бе ли научил англичанинът за самоубийството й, станало малко след като негова милост се бе завърнал в Лондон. „Това въобще не ни влизаше в плановете, нито пък се чувствам длъжен да му кажа. Защо ли го стори тя? Заради тоя дебелак? Изключено, но каквато и да е била причината, жалко. Беше полезна и на двама ни и така би могло да продължи години наред.“
— Не допускаш ли, че вашето Министерство на външните работи ще те назначи отново при нас — там има и други като Вертинска.