— Толкова съжалявам, не зная.
— Слушай ги, докато ме няма. Важно е да знаеш какво си шепнат листата. Тази нощ ще останеш тук, Сумомо. Може да се върна, а може и да не се върна. Ако се прибера, ще си поговорим още малко и тогава ти ще ми кажеш. Ако не се прибера, ще продължим утре и ще ми отговориш тогава. Щом Теко дойде да приготви футоните, съобщи й, че желая и двете да съчините хайку. — Койко се замисли за миг, после се усмихна. — Хайку за охлюв.
— Здравей, Койко — равнодушно я посрещна Йоши. Стоеше с гръб към стената, с ръка на сабята и бе облечен в юката от морава коприна. Външно изглеждаше спокоен, но тя четеше в душата му и разбра, че се чувства самотен, изплашен и се нуждае от нейните умения.
Усмивката й би разведрила и най-мрачния ден. Забеляза, че погледът му тутакси омекна. „Добре, преодолях първото препятствие.“
— Е — рече тя с престорена тържественост, — съчиних стихотворение за теб:
Смехът му отекна в стаята.
„Добре, преодолях второто препятствие.“
— Толкова съм щастлива, задето ми позволи да дойда с теб в Киото. — В очите му отново светна пламъче и нейната душа се стопли. Неволно промени решението си да му каже колко красив изглежда в мъждивата светлина на лампите. Вместо това изрече дълбоко спотаеното в сърцето си:
Тя бе коленичила срещу него. Йоши се пресегна и улови ръката й. Нямаха нужда от думи. Нито той, нито тя. Вече се бе успокоил, изчезна напрежението му, изчезна самотата му и всичките му страхове. И тя бе изпълнена с покой. Бе изразходвала толкова сили да го накара да забрави тревогите си. Издаде толкова неща. Не бе разумно да се разкрива чак дотам.
„Ти си много важна за мен“ — казваше й той, без да говори — както правят влюбените.
„Ти ме удостояваш с прекалено голяма чест — отвърна му тя с леко смръщване. После пръстите й, които нежно галеха ръката му, добавиха: — Обожавам те.“
Погледите им се преплетоха. Тя вдигна дланта му и леко я докосна с устни. Тишината ги стегна като в обръч, започна да става мъчителна. С неочаквана бързина Койко се плъзна до него и здраво го прегърна. Смехът й се изви кръшно:
— За мен е вредно да съм прекалено сериозна, Тора-чан! — Тя отново го притисна в прегръдките си и се сгуши в обятията му. — Ти ме правиш толкова щастлива.
— Ах, не повече, отколкото ти мен — прошепна Йоши, доволен, че тя е отслабила напрежението толкова деликатно. — Обожавам и теб, и стихотворенията ти.
— Онова за змията е на Кьорай65.
Той се засмя:
— То е на Койко Лилията!
Тя се сгуши още по-плътно в ръцете му, наслаждавайки се на топлината и силата му.
— Едва не умрях, като чух за тази сутрин.
— Такъв е животът — простичко отговори Йоши. — Не бях добре подготвен, защото улицата ме омагьоса. — Разказа й колко различен му се е сторил светът навън. — Това усещане, че си невидим, беше изключително преживяване. Така ми хареса, че ще го изпробвам отново, нищо че е опасно. А може би тъкмо опасността го прави пикантно? Ще опитам в Йедо. Нощем ще е по-лесно, пък и ще обуча специална охрана, която да ме съпровожда.
— Моля те да ме извиниш, но те съветвам да отпиваш от този наркотик умерено и предпазливо.
— И аз така смятам. — Държеше я в ръцете си и двамата се чувстваха уютно. — Да, лесно би могло да се превърне в наркотик.
Стаята бе в съседство със спалните му. Както и цялата постройка, тя бе мъжка, оскъдно обзаведена, татамите бяха първокласни, но се нуждаеха от подмяна. „Ще ми е по вкуса да се махна оттук“ — помисли си Йоши. Слухът им долови шум от приближаващи стъпки и ръката му се плъзна към дръжката на сабята. И двамата се напрегнаха.
— Господарю? — чу се сподавен глас.
— Какво има? — запита Йоши.
— Толкова съжалявам, че те безпокоя, господарю, но току-що пристигна писмо от Драконовия зъб.
Без да я моли, Койко отиде до вратата и застана отстрани нащрек. Йоши се приготви.
— Отвори, часови — провикна се той.