Край нея стояха Джейми, Скай, Дмитрий, Тайърър, Сър Уилям и други посланици, капитан Стронгбоу, Горнт, Марлоу, Палидар, Варгас, Андре, Сьоратар, преподобният Туийт и много други, всичките сгушени заради дъжда. Отзад стоеше мрачен отец Лео с ръце, мушнати в ръкавите, и надничаше изпод своята качулка. Джейми бе поканил Туийт да прочете благословията: „Ще бъде необичайно, Анжелик, ако не го направим. Ще се погрижа да няма истинско опело или речи, не е редно, само благословия.“
Студеното време ускори нещата. За първи път Туийт бе неочаквано словоохотлив. Когато той свърши, всички смутено погледнаха Анжелик. Над главите им крещяха чайки, вятърът ги подемаше и те радостно се носеха с въздушните течения.
— Госпожо, отново приемете най-искрените ми съболезнования — рече Сър Уилям.
— Благодаря. — Анжелик стоеше с вдигната глава, дъждът се стичаше от чадъра й. — Протестирам, че не ми разрешихте да погреба съпруга си според неговата и моята воля.
— Имам предвид вашия протест, госпожо — Сър Уилям повдигна шапката си.
Останалите също се изредиха да изкажат съболезнованията си и да повдигнат шапки, а военните отдаваха чест. Стронгбоу отдаде чест и се качи на катера, Палидар го последва, Марлоу се изправи пред нея, все още разстроен.
— Ужасно съжалявам — рече той, отдаде чест и отмина.
Отец Лео бе последен. Навъсено я прекръсти, произнесе латинските слова, а лицето му почти не се виждаше.
— Но той не е католик, отче — рече любезно Анжелик.
— Мисля, че в сърцето си той беше един от нас, сеньора. — Скръбта подсилваше произношението на отец Лео: бе прекарал нощта в молитви, питайки Бог как да постъпи, дали да присъства или не. — Той навярно е получил просветление, ти сигурно си му помогнала, уверен съм в това. In Nomine Patris…73
Все така нещастен, той полека се отдалечи. На вълнолома с нея останаха само Джейми, Хоуг и Скай.
— А сега, Джейми? — попита Анжелик, обзета от силна меланхолия.
— Ще почакаме малко — отвърна той.
Както и останалите, Джейми се чувстваше измамник, но в същото време бе силно развълнуван и не усещаше вина. „Просто помагаш на приятел — рече си той. — Ти обеща да ги подкрепяш. Затова си тук сега. Да, но това е измама, а аз ненавиждам измамите. Забрави за това, ти си водачът им, дръж се като такъв.“
— Капитан Стронгбоу, потегляйте! Бог да ви поживи!
— Да, да, сър, благодаря. — Катерът се освободи, носът му се гмурна между вълните, после набра скорост. Морските чайки пищяха по дирята му. Те наблюдаваха как катерът се отдалечи.
— Толкова е странно — измърмори тя, хлипайки мълчаливо. — Сякаш той е и сякаш не е. Не грешим, нали? А?
Джейми отново взе решение вместо всички.
— Не — отвърна той, хвана я под ръка и я поведе към вкъщи.
Точно преди залез-слънце Варгас почука на вратата в кабинета на тай-пана.
— Господин Горнт иска да ви види, сеньора. Господин Андре остави съобщение, че господин Сьоратар ще бъде поласкан, ако вечеряте с него.
— Благодари им, но им откажи, може би утре, може би. Здравейте, Едуард. Влезте. — Анжелик отново седеше на стол до прозорците; денят бе мрачен и дъждовен. Бутилка бяло вино чакаше в кофичката с леда. Една изящна чаша бе сложена в нея и се изстудяваше. — Заповядайте, налейте си, сега ли се качвате на борда?
— Да, катерът е зареден. За ваше здраве, мадам.
— И за ваше. Вие ли сте единственият пътник?
— Не зная. — Той се поколеба. — Изглеждате великолепно, госпожо — ефирна, недостижима.
— Съжалявам, че си отивате. Може би всичко ще е вече наред, когато се върнете. — Харесваше го както преди. — Веднага ли ще се върнете, или първо ще идете до Шанхай?
— Ще разбера чак в Хонконг. Къде ще отседнете? На Хълма в Голямата къща на Струанови ли?
— Не съм решила… окончателно… дали да замина.
— Но… няма ли да присъствате на погребението? — Горнт се обърка.
— Ще реша утре — отвърна Анжелик, искаше да го държи в напрежение, него и всички останали, освен Джейми. — Господин Скай енергично ме съветва да остана тук, а и не се чувствам добре. — Тя сви рамене. — Ще реша утре, имам запазена каюта. Горещо желая да съм с него, трябва да бъда там и все пак, ако не го погребат според волята му, значи… съм го предала.