— Точно това обсъждах с него. Твърди, че ще ни пуснат, ако им бутнем по десет долара.
Умът на Уилфред още плуваше в саламурена мътилка, но все пак успя да формулира идея.
— Ами тогава да им бутнем по десет долара.
— Как? Ти имаш ли пари?
— Никакви.
— Нито пък аз. Някой ми сви пачката. Но този джентълмен, господин…
— Гароуей.
— Господин Гароуей твърди, че мога да се обадя по телефона на някого да донесе.
— Иди се обади на някого.
Типтън поклати глава и тутакси нададе остър крясък. Има времена, когато клатенето на главата поражда усещането, че човек е предизвикал неодобрението на Яел1 и тя се е заела с обичайната си практика.
— Не е толкоз просто. Има уловка. Човек може да се обади само веднъж.
— Не разбирам.
— Значи още си мотан. Вие ме разбирате, нали, господин Гароуей?
— Естествено. Приятелят ви може да не е вкъщи. Тогава ще сте използвали правото си без никакъв резултат.
— Точно така. Сега е средата на август и всички дружки се проветряват извън града. Ще се върнат след Деня на труда, но Денят на труда е след три седмици, а на мен не ми се чака дотогава. По дяволите, недей така — помоли Типтън и примижа.
Имаше предвид внезапния остър лай, изтръгнал се от устните на съкилийника му, който се отрази твърде неблагоприятно на пулсиращото слепоочие и създаде мигновеното усещане, че някой е подхвърлил две пръчки динамит в главата му.
— Извинявай — каза Уилфред. — Мислех си за чичо Кларънс.
Това изявление никак не успокои Типтън и той подметна със заядлив сарказъм, че е похвално един племенник да мисли за чичо си в такъв момент. Много мило, рече той, сега му е времето и мястото да мисли за чичо си Кларънс.
— Той е в Ню Йорк! Отседнал е в „Плаза“. Дойде за сватбата на леля Констанс. Тя се омъжва за янки на име Скунмейкър.
Типтън осъзна, че твърде прибързано е осъдил приятеля си. Това, което му се беше сторило безсмислено изместване на разговора, всъщност се оказа съществен принос към същия.
— Вярно — възкликна той. — Четох във вестника. Работите май се избистрят. Сигурен ли си, че е в „Плаза“?
— Сигурен съм. Леля Хърмайъни ми нареди да отида да го видя.
— Но мога ли да го събудя в този час на нощта?
— Ако обясниш, че е спешно. Ще трябва много умело да изясниш нуждата от експедитивност. Знаеш го какво е изкуфяло дърто магаре.
Това беше доста точно, макар и не особено почтително описание. Кларънс, Девети граф Емсуърт, този занесен и завеян пер, не беше измежду бляскавите умове на нацията. Начинът му на живот бе допринесъл за мудността на мисловните му процеси. Когато не женеше сестрите си в Америка, прекарваше времето си в размотаване из градините и землището на замъка Бландингс, неговата провинциална резиденция, а мислите му, доколкото си правеха труда да го спохождат, бяха съсредоточени върху Императрицата на Бландингс — неговата свиня орденоноска. Когато не беше сред откритите простори, можеше да бъде намерен в кабинета си, погълнат от книга, посветена на свинете, и най-вече монументалната творба на Огъстъс Уипъл „Грижи за свинята“ (издателство „Попгуд и Грули“, цена трийсет и пет шилинга), на която никога не се насищаше.
Първоначалният ентусиазъм на Типтън започна да посърва. Подобно на Хамлет, и той започна да се терзае от едни съмнения… Задъвка замислено долната си устна.
— Рискът е голям. Представи си, че е някъде на гуляй.
— Допускаш ли стар домошар като чичо Кларънс да хукне по вечеринки?
— Знае ли човек…
— Все пак това не е чичо Галахад, а чичо Кларънс.
— Но е вероятност, която не бива да загърбваме. И най-порядъчните англичани, като дойдат в Ню Йорк, навирват гребена и хукват да живеят. Просто въздухът е такъв. Какво бихме могли да направим в такъв случай, господин Гароуей?
Полицаят прокара пръст по брадичката си, излята по калъпа на боен кораб. Застърга я с пръст.
— Да изясним нещата. Искате да се убедите, че човекът си е вкъщи. Правилно ли съм ви разбрал?
— Всичко зависи от това.
— Ами какво ще кажете първо аз да му се обадя? Ако вдигне телефона, значи си е вкъщи и аз ще затворя. Тогава ще се обадите вие.
Типтън го изгледа с благоговение. Разпозна соломоновото решение. Ако това бе нормалната интелигентност на средностатистическия нюйоркски полицай, нищо чудно, че минаваха за най-добрите.
— Бог да те благослови, Гароуей! — емоционално възкликна той. — Ти реши проблема. Кажи на госпожа Гароуей следващия път, като пазарува в магазините „Типтън“, да спомене името ми и да каже, че съм наредил да получи всичко, което си избере — от маслото до говеждите ребра и пилешката супа с фиде.
1
Според Библията Яел забивала нощем пирони в главите на онези свои гости, които не й били симпатични. — Б.пр.