Чувствувах се като човек, който е сигурен, че зад гърба му стои някой и го гледа със страшни очи, но когато се обръщах, колкото и бързо да го правех, не намирах никого. Мисълта ми се търкаляше като яйце по наклонена дъска. Къде трябваше да спра? Как да закрепя яйцето?
Ролята на Колумб най-неочаквано изигра моята стара приятелка мадам Женевиев.
Между мен и мадам Женевиев съществуваше взаимна симпатия от момента, когато тя постъпи на работа като портиерка на нашия съпритежателски дом. Мадам Женевиев явно ме предпочиташе пред другите обитатели на шестетажната сграда — може би защото бях един от малцината глави на семейства, които се прибираха винаги преди десет часа вечер, не си губеха ключовете и не я будеха да им отваря вратата. А когато научи, че баща ми бил на времето машинист в метрото, какъвто бил и нейният покоен съпруг, тя почна да гледа на мене като на свой човек.
— Ах, мосю Луи, ние с вас знаем какво мръсно лайно е животът — обичаше да ми казва тя, което без друго бе израз на особено доверие.
На своите шестдесет години мадам Женевиев беше още здрава жена — хлапаците, които обичаха да играят по стълбището и да украсяват стените му с непристойни рисунки се бояха от тежичката й ръка. Тя беше човек с твърд характер, имаше си непоклатими възгледи по всеки въпрос. С нея бе мъчно да се разговаря, тъй като винаги можеше да ви хване в непоследователност, в „шикалкавене“ или просто в мекушавост — пороци, които не можеше да търпи. В такива случаи едрото й месесто лице, на което би завидял навярно всеки древен римски легионер, ставаше непристъпно, сивите й очи презрително се свиваха:
— Какви мъже имаше във Франция едно време, мосю Луи. Какви мъже! Моят Етиен направи веднъж двама ажани на салата… И защо, мислите? Защото го погледнали накриво… Хората си имаха достойнство, мосю Луи. А сега? Усмихвате се мазно на всеки простак от Патриотичната лига… А, мосю Луи, не разбирам, честна дума, как ви обичат още жените ви.
Когато научи, че съм се записал в Лигата, мадам Женевиев бе потресена. Две седмици тя не ми проговори, пък и аз избягвах да се отбивам в нейната стаичка под стълбището, въпреки че това ми бе станало навик. После се престраших. Една вечер почуках на вратата й. Тя ми отвори, изгледа ме продължително, поклати глава. Посочи ми стол. Известно време мълчеше и разглеждаше значката на ревера ми с явно отвращение. Сетне заприказва за новото поскъпване на рокфора, който бе основната й храна и за други неща, нямащи отношение към значката — само че твърде често изричаше своето любимо „мерд“ (аз май от нея го бях усвоил). Не се стърпях и й изясних съображенията си: в Патриотичната лига не всички са простаци, мнозина влизат, за да запазят хляба си, такъв е животът в края на краищата… Тя махна с ръка и се усмихна тъй, че се почувствувах последният мухльо на Земята. Малко по-късно тя ми разказа как покойният й мъж участвувал в последната стачка във Франция. Това било преди четиридесет години, тогава когато аз съм се родил…
— ОКТ беше разтурена и всички други профсъюзи бяха вън от законите. Даже на социалистите не им помогна тяхното политиканство… Нашите от метрото напуснаха работа. Два месеца Париж ходеше пешком, понеже и шофьорите напуснаха работа. Президентът, първият французки фюрер, изпрати войска и полиция да заемат метрото. Капралите се научиха да натискат копчетата на електровозите, а в разпределителните станции седяха лейтенанти и полковници. Не се мина без катастрофи, казваха, че десетина хиляди парижани загинали под земята… Ах, мосю Луи, вие сте още дете, не знаете какво е да седиш в къщи без хляб и без един сантим в джоба. Съседите ни носеха по малко храна, това бе все пак Сен Дени, но и те скоро се затвориха в къщи, понеже в отговор на стачката Петте фирми (тогава бяха все още пет) обявиха локаут. И забележете, обявиха го тъкмо в края на месеца, когато се получаваха заплатите… Какво трябваше да правим?
Мадам Женевиев отново преживяваше онези далечни събития. Аз мълчах. Чувствувах се зле. Чувствувах се предател, отрепка, убиец… Мадам Женевиев вдигна към мен добрите си сиви очи и като разтриваше ревматичните си колене, изпъшка: