— А, мерд! Не се измъчвайте, мосю Луи, изглежда, че инак не е могло и да бъде… Даже комунистите, и те не можеха да направят нищо. Два пъти те излизаха на Плас дьо ла Бастий, на Плас дьо ла Репюблик и на Плас дьо ла Конкорд, и ние излизахме заедно с тях, и Шан-з-Елизе на проклетите буржоа и аристократи бе изпълнен с народ. Тълпата се вълнуваше и по „Сен Мишел“, отсам и оттатък моста, Латинският квартал трещеше от вик и рев. Целият Париж беше излязъл на улиците… И какво? Онези камили вдигнаха във въздуха площадите заедно с народа. Техниката надделя. Ние нямахме нито лъчеви пистолети, нито… как ги казваха… атомни топове… такически…
— Тактически — казах аз.
— Да, такива… Ние имахме само нашите души и нашите голи ръце… — Мадам Женевиев сви рамене. Сега тя изглеждаше една развалина. — Ние се надявахме на войниците и капралите от президентската гвардия, те бяха наши братя, те бяха наши синове. Но те натискаха спусъците и се смееха при това. А? Какво ще кажете? Тези лайна бяха обучени, мундщровани, превърнати в машини. И нашите горяха като факли. Стотици, хиляди наведнъж…
Мадам Женевиев си пое дъх. Тя опипа лицето си, сякаш да провери жива ли е. Тя вече не се интересуваше с кого говори и даже има ли някой в стаята.
— Така завърши последната стачка на парижаните, мосю Луи. Моят Етиен и аз останахме живи по едно чудо…
— После?
— После Етиен умря.
— Беше ранен?
Сивите очи на мадам Женевиев ме погледнаха със снизхождение.
— Да, беше ранен. В сърцето.
— Рани в сърцето няма, мадам Женевиев. В такива случаи се умира мигновено.
— Неговата рана беше друга. Той лежеше в леглото си и повтаряше: „Това е невъзможно… Това е немислимо… Другари, къде сте? Вие сте нужни на свободата, приятели… Къде сте?“ И така дни наред. После замлъкна…
Ние седяхме с мадам Женевиев, забравили в коя Франция седим. В тъмния ъгъл на стаичката, навярно под желязното легло нещо дращеше и скърцаше. Това ме върна към реалността.
— Мишка — каза мадам Женевиев. — Отде се навъдиха проклетите, не знам.
— По-тихо — казах аз.
Спомних си, че Президентът много би се разгневил, ако чуеше някой да говори за мишки. Вестниците, радиото и телевизията в един глас и с необикновен възторг поддържаха, че макар и по света все още да има мишки, главно зад Стоманените завеси, в Осмата република те не съществуват.
— Да — рече замислена мадам Женевиев. — Хората някога знаеха да умират за свободата, мосю. Може би, защото още знаеха какво е свобода… И да ви кажа ли, най-добре умираха комунистите. Ето нещо, което и до сега не разбирам. Те не крещяха, те се сражаваха. А когато тъпаците от гвардията дадоха първия лъчев залп и се разбра, че няма да устоим, те започнаха да пеят, И всички забравихме страха и също запяхме… Как може да се забрави страха за живота? А, мосю Луи?
Мадам Женевиев помнеше всичко. Тя не каза нищо за моята значка с лика на Президента, но ми разказа за последния бунт на парижаните.
Такъв човек беше мадам Женевиев. Спомените й помагаха да живее. В бъдещето нямаше никакво доверие. Ех, казваше понякога тя за младото поколение, тези ли сополанковци ще направят нещо? Те работят с ръкавици, тези бедни глупци, през седмицата те имат три свободни дни за плюскане и пиянство, те са се снабдили с жени и телевизори — какво може да се очаква от тях, освен да пълнят нужниците?… Тя беше единствената портиерка в нашия квартал, която полицията не бе успяла да завербува и може би единственият човек във Франция, който си позволяваше да ругае на висок глас правителството: това й минаваше гратис, понеже бе успяла да си създаде славата на „перната“. Пък и кварталният ажан, един интелигент, син на професор от Сорбоната, обичаше да кокетира със своя демократизъм. Той се правеше на глух даже когато мадам Женевиев го наричаше в лицето „смърдяща камила“ и „малко мръсно плъхче“ — дори му правеше удоволствие да слуша нейните ругатни: така той затвърдяваше убеждението, че във Франция само лудите не тачат властта. Да, но останалите жители на квартала не бяха на това мнение и мнозина от тези, които не смееха даже да се намръщят, когато кварталният им плюеше в лицето, впрочем именно те, гледаха на мадам Женевиев като на светица и помежду си я наричаха (шепнешком, разбира се) „нашата стара Жана д’Арк“.
Та ето какъв човек бе мадам Женевиев. А после дойде събитието, което ми подсказа главната, обединителната идея на моята „История на следващия век“. То дойде в един лъчезарен пролетен ден, две години преди прекъсването на моето първо земно битие и беше толкова значително, че по-късно неговото описание влезе в книгата ми като отделна глава, онадсловена „Сърцето на мадам Женевиев и пламъкът на Комуната“.