— Но за какво сте ме избрали?
— Не ме прекъсвайте. Ще ви кажа само, което желая да ви кажа… Вие искате да узнаете всичко наведнъж, това личи даже от вашата „История на следващия век“, която, въпреки интересните общи насоки, е пълна с логически грешки.
— Вие сте я прочели?
— Да. Но сега говорим за вашата психика. Тя трябваше да бъде проучена допълнително, при специални условия…
— Йер, това е излишно — пресече я Бен Коли. И се обърна към мен. — Накъсо, ние трябваше да узнаем можете ли да издържите самотата. Според нас разумно същество, което не може да остане само със себе си продължително време, е непълноценно. Или поне — непригодно за нашата цел.
— Каква е тази цел?
— Ще узнаете.
— Но аз можех да полудея. Тогава?
— Тогава щяхме да потърсим друг землянин — отвърна студено Бен Коли.
Аз отново се почувствувах опитно зайче и това ме ядоса. Йер Коли вдигна ръка, за да предвари въпросите, които бяха на устата ми.
— По-добре да ви запознаем с вашия нов бит — каза тя, като посочи едно малко табло на стената до писмената маса. На таблото имаше няколко реда разноцветни клавиши. — Когато ви потрябва нещо, ще натиснете един от тези клавиши. Този тук ще ви доставя храна. Този — сън. Този ви осигурява масаж, когато сте уморен. Този отваря тоалетната. Този повиква лекар. Този пуска в действие лъчевата баня…
Йер Коли явно надценяваше моята памет, като изреждаше така бързо предназначението на клавишите, и първите няколко дни аз често изпадах в смешни положения. Натисках например клавиша, който трябваше да ми отвори тоалетната, а вместо това едни механични ръце, изскочили от стената, ми поднасяха храна; пожелавах да заспя, а едно приспособление, подобно на паяк с гумени крайници, започваше да масажира врата и ръцете ми, с което много добре ме освежаваше; поисквах си видеозабава, а пък пристигаше Йер Коли със своите медицински апаратчета. Изобщо приличах на човек, който има всичко, но не знае как да си го вземе.
Но в момента аз просто кимах и Йер Коли беше доволна. Тя ми посочи накрая един бял клавиш, поставен малко настрана от другите.
— А този, надявам се, няма да ви потрябва — рече тя и бълбукна с гърлото си. (Господи, защо тези прекрасни същества не можеха да се смеят като хората!) — Достатъчно е да го натиснете и вие преставате да съществувате.
— Как? Клавиш за самоубийство?
Побиха ме тръпки. Йер Коли спокойно кимна.
— Клавиш за небитие. Когато някой от нас реши, че е живял достатъчно или че няма причини да живее повече, той използува белия клавиш. Впрочем това се случва твърде рядко.
— Но защо е нужно да се улеснява самоубийството? — рекох аз потресен.
— А защо е нужно да се натрапва на разумни същества живот, който те не желаят?
— Но клавишът може да бъде натиснат случайно!
И си представих как един ден, увлечен в някое интересно четиво, аз пожелавам да изпуша една цигара, протягам ръка към таблото… и изчезвам. Бъррр!
— Няма такава опасност — каза Йер Коли. — За да се постигне желаният ефект, необходимо е клавишът да се натисне два пъти, с промеждутък от един час. При първото натискане Домът на Разума ви отпуска снопче АГХ-лъчи и едва при второто вие можете да се възползувате…
— А ако Домът не отпусне лъчи?
— Това не може да се случи — сви рамене Йер Коли. — Всичко става автоматично. Двойното натискане има само предпазен характер.
Гледах тия същества, така прекрасни, тя — в бяла туника, той — в зелената си, и се чудех. За смъртта те приказваха като за обикновено меню, което можеш да си поръчаш всеки миг…
— Голямо удобство наистина — промърморих аз.
Те вдигнаха ръце пред гърдите си и ме оставиха сам.
Този малко необичаен диалог беше първият ми истински контакт с галактите — така наричах в себе си жителите на Големия дисколет, доколкото се бяха появили от Галактиката. Освен това бях срещал вече това название в един стар фантастичен роман и то ми се бе харесало. Но когато веднъж го употребих пред Йер Коли, тя се понамръщи, дори ми се стори, че се обиди и ми препоръча да ги наричам превениани. Добре, превениани! Нямах нищо против, понеже тази дума бе само френски превод на тяхната трудно произносима „атцрутцрлихи“. Вярно е, че „превениани“ ми звучеше малко претенциозно, но аз си замълчах.
През следващите дни аз постепенно се запознавах с живота на Големия дисколет. Не, няма да ви разказвам за автомати, роботи, фотонна тяга, неевклидови пространства, интерпланетни дешифратори и пр., нито за всички онези загадъчни явления, без които Космосът просто не е Космос. Тези неща навярно ги имаше, но мен те малко ме интересуваха, пък и на вас, братя земляни, мисля, отдавна са ви омръзнали. И защо трябва да повиваме фактите в пъстрата пелена на въображението, когато сами по себе и те са достатъчно фантастични?