Един ден Йер ми предложи да навестим група математици. Те бяха всичко петима. Намерихме ги в едно жилище на втория етаж на дисколета. Жилището бе цилиндрично, като всички други, но бе заградено отвън с прозрачна четириъгълна стена. Попитах Йер Коли какво означава тази стена. Тя ми обясни, че стената наистина е съвсем излишна, но заедно с цилиндричната постройка вътре тя напомня за квадратурата на кръга — единствената задача, която математиците не са решили още — и така ги предпазва от възгордяване.
Петимата математици седяха на кръглата площадка, от която се влизаше в техните стаи. Те бяха мъже с квадратни глави и високи чела (жена-математик и в Космоса не се среща), но на различни възрасти. В момента те се забавляваха. Бяха наобиколили един металически кибер, голям колкото превениански малчуган, с вирнат нос и светкащи зелени лещи на квадратната глава, и се състезаваха с него да решават на ум уравнения с по десет неизвестни. Когато някой от превенианите изпревареше кибера, последният примигваше изненадан и срамежливо си криеше лицето в своите металически длани. Но щом успееше пръв да реши задачата, той се излъчваше, вирваше глава, а носът му почваше да расте, като стигаше до един метър дължина. Тогава математиците неудържимо бълбукаха с гърлата си.
— Те обичат да се веселят — пошушна ми Йер Коли. — Такива примитивни кибери те отдавна не използуват за нищо друго, освен за игра.
В това време най-младият от математиците, един двуметров юноша, който нямаше и осемдесет години и със своите дебели устни и розова туника приличаше на гигантско бебе, започна да задава на кибера глупави въпроси: колко е дълга окръжността на математическата точка, къде се намира четвъртата страна на триъгълника и пр. Известно време киберът щракаше с мисловните си чаркове толкова усилено, че искри излизаха от главата му. После утихна и почна да се озърта, сякаш диреше помощ.
— Е, сега ти остава да определиш своя мозъчен потенциал — рече математикът-юноша. — Това ще бъде отговорът.
Киберът отново се замисли. Шумът от неговото мислене се чуваше навярно през три улици — докато най-сетне устреми лещите си в своя мъчител и произнесе стакато:
— Ви-е сте кре-те-н! Ва-ши-ят соб-ствен по-тен-ци-ал е 0.000000000000…% от въз-мож-ни-я мо-зъ-чен по-тен-ци-ал на ки-бе-ри-те.
Отговорът бе толкова точен, че петимата математици дълго не можаха да дойдат на себе си от бълбукане, а киберчето обидено закуцука надолу по стълбите и изчезна. То не искаше да играе с несериозни партньори.
Едва сега математиците ни забелязаха. При нас дойде юношата в розовата туника и като бълбукна свенливо още веднъж, се представи:
— Кил Нери… Зная, зная, вие сте землянинът. С какво можем да ви услужим? Йер Коли, трябваше да ни предупредите…
Такава любезност ме постави в затруднено положение. Казах, че се интересувам с какво се занимават всъщност математиците на Големия дисколет. Кил Нери се обърна към своите колеги и като получи мълчаливото им съгласие, обясни:
— Не съдете за нашата дейност по това, което видяхте. Вие ни заварихте по време на почивка. Ако трябва да говорим сериозно, сега се занимаваме с една твърде трудна задача: как да отделим пространството от времето.
— О! Мон дийо! — възкликнах аз.
— Ние сме на прага на нашето откритие и тъкмо затова ни е нужен тоя механически малчуган. За отмора… — Той бълбукна три-четири пъти. — Как да ви обясня?… Досега ние летим със скорости, надминаващи скоростта на светлината от десет до двадесет пъти, и въпреки това не се превръщаме в чиста енергия… Това е велико постижение на нашия Съвет на Разума, като се имат предвид пространствата, които трябва да преодоляваме. Но на нас ни е нужна още по-голяма скорост. Животът на Разума във Вселената е ограничен по време. Затова ни е нужно да се справим с времето… Как? Нашият математически отговор е: като приспособим пространството към нашите потребности. Като го принудим да се движи то, вместо да се движим ние. Но как? Можете ли да отговорите?
Има си хас! Ако можех да отговоря на такъв въпрос, сигурно нямаше да пиша моята „История на следващия век“, а щях да спра въртенето на земното кълбо и да получа най-големия орден на Франция от ръцете на самия Тиберий III.
— Много просто — произнесе със смешна тържественост математикът-бебе. — Какво по-лесно от това — ние да си стоим на едно място, а Галактиката да се движи около нас. Защо трябва да бъде обратното?