Разбира се, Йер Коли не беше глетчер. С тези тъмни очи, с тая канелена кожа тя не можеше да бъде глетчер… Убедих се в това една късна вечер, когато се отказах да натисна клавиша за сън и поради това трябваше да изляза да се разходя навън. Розовото небе на дисколета бе угаснало. Улиците се осветяваха само от редките минувачи. (Нощем превенианите светят сами по себе си, като фосфоресциращи циферблати на часовници.) Бях се размислил. Няколко чувствителни нишки се бяха протегнали между мен и далечната Земя — и аз усещах как те се опъват и как ме боли от това опъване. Какво правеха сега там Пиер, Ан Мари, приятелите от Сен Дени и от колежа, неповторимата мадам Женевиев? Спомняше ли си някой за мен?…
За пръв път се почувствувах толкова самотен. Улицата беше пуста и тъмна и аз си я представих цялата — един кръг, потънал в мрак, а зад него втори кръг, и третия, и четвъртия, и по-нататък една стена, една тънкаметалическа стена, която ме отделяше от безкрайната, незатворена от нищо пустота на Вселената… Върнах се към дома и почти изтичах към отсека на Йер Коли.
Вратата се отвори сама, като се плъзна и изчезна в стената. Аз се спрях на прага поразен. Полулегнала на своето силово легло, тоест във въздуха, Йер Коли бе отметнала назад смуглата си прекрасна глава и със затворени очи говореше нещо на своя мелодичен и цъкащ превениански език. Едната си ръка бе подложила под главата, а в другата държеше пред устата си един зеленикав многостенен кристал. Кристалът светеше и светлината му пулсираше в такта на думите. Йер Коли беше в тънка като воал черна туника, в каквато никога не бях я виждал. Лицето й беше бледо и екстатично.
Вслушах се в нейната реч — тя беше размерена и напевна, чувствуваше се строг ритъм. Можех да се закълна, че Йер Коли произнасяше стихове, че това бе някаква елегична, скръбна поезия, защото сам аз се почувствувах завладян от скръб.
Отстъпих тихо назад, за да се прибера в стаята си. Вратата вече се затваряше, когато чух гласа на Йер Коли:
— Луи, вие ли сте?
— Простете, Йер — казах аз. — Беше ми самотно.
— Луи, влезте. Елате тук. Седнете тук.
Седнах до леглото на Йер. Не можех да откъсна очи от лицето й. За първи път то бе толкова човешко. И толкова женствено.
— Това бяха стихове, нали Йер? Ваши ли са?
— Мои.
— Какво значат те?
Тъмните й очи ме стрелнаха и тя поклати глава:
— Трудно ми е да ви ги преведа. Пък и вие едва ли ще разберете нещо, Луи… Просто, когато нас, превенианите, ни обхване цурацал, ние се уединяваме и произнасяме думи, които понякога сами не разбираме.
— Какво е цурацал, Йер?
— О! Това е нещо многозначно. Неудовлетвореност, жажда за непознати светове, умора, самота, непонятна мъка… Главното чувство на самота. Ние превенианите сме самотни, Луи. Ние сме сами в нашата Галактика. А може би и във Вселената…
Тя млъкна, загледана в бялата пустота на своята стаичка. Помолих я да чуя отново стиховете й. Вместо да ги повтори, тя поднесе към устата си зеленикавия кристал и дъхна върху него, сякаш искаше да го стопли. В кристала се появи пулсираща светлина. Зазвуча гласът на Йер Коли. Болката, извираща от меките интонации на тоя глас, прониза сърцето ми.
Когато кристалът замлъкна, аз се върнах към моите въпроси:
— Йер Коли, казвате, че сте самотни. Но вие имате своя планета, защо не се върнете там?
— Да се върнем? Очите на Йер Коли станаха още по-тъжни. — Уви, това е невъзможно. И безсмислено…
— Защо, Йер?
Тя само затвори очи. Тласнат от един порив, погалих косите й. Тя дори не трепна. Но когато отново погледна, в израза й имаше само недоумение.
— Луи, защо докоснахте косите ми? Какво значи това?
Колкото и да бях смутен, опитах се да й обясня какво значи да погалиш нечии коси — понякога съчувствие, друг път снизхождение, или приятелство, или любов, или…