— Любов? — тя се опита да намери нещо в съзнанието си. — Ах, да, Бан Имаян ни е разказвал… Любов е, когато мъж и жена се съединяват, за да се роди дете, нали?
Въпросът й, зададен с цялата превенианска наивност и прямота, ме смути. Но трябваше да й отговоря.
— Да, Йер. Но то е нещо, което съществува и само за себе си — даже ако не се родят деца. То е нещо като цурацал, само че примесено с чувство на блаженство. Ето, че и аз не мога да ви преведа една дума. Във всеки случай любовта е нещо твърде силно, Йер, една страст, която…
— Страст? В такъв случай тя е нещо вредно — вдигна учудено очи Йер Коли. — И опасно… У нас даже цурацалът се смята за атавизъм, за проява на примитивните натури.
— И вие сте една от тези натури?
— Боя се, че да. Веднъж, като спорехме с моя брат, върху хипотезата на Гил Ки… простете, за вас това е ненужно… аз изведнъж усетих горещина тука. — Тя попипа слепоочието си. — И хвърлих на пода моя церебрален потенциомер. И той се разби на късчета. Нашият Висш съвет беше много обезпокоен. Трябваше да се подложа на продължително лечение в Г-камера, за да ме приемат отново в обществото.
Бедната Йер Коли! Бедните превениани! Как живееха те, лишени от цялата гама и главно от цялата сила на чувствата — радостта, гнева, любовта, омразата, ликуването, веселието, разкаянието, очарованието, страха… Нима тъгата, добротата и разумът им стигаха, за да се усетят живи?
— Луи — каза внезапно Йер Коли. — Можете да докосвате косите ми, ако това ви е приятно.
Но аз вече нямах желание да я докосна. Какъв смисъл има да погалиш една жена, която остава равнодушна към ласката ти? При това Йер ме гледаше с такива печални и наивни очи, че гърлото ми се сви.
На другия ден тя беше същата, каквато бях свикнал да я виждам, и аз се успокоих. Само по едно време ми хрумна да я попитам дали се чувствува по-добре.
Йер Коли бълбукна два-три пъти:
— Имате предвид цурацала? О, забравете го. Всъщност ние имаме достатъчно средства, да за го избегнем, но знаете ли… Понякога ни омръзва нашата постоянна целеустременост… Елате, ще ви покажа нещо красиво.
Тя ме заведе към края на парка, с неговите сребристосини дървета и геометрично подредени храсти, напомнящи ми градините на Версай, отвори един „прозорец“ към Космоса и ми показа великолепната синя звезда Аделипт. Ние минавахме близо до нея и блясъкът й беше нетърпим. Тя бе няколко пъти по-голяма от Слънцето — едно огромно космато кълбо, изригващо ослепителни протуберанси, раздвижено от някаква страшна вътрешна сила. Кой знае защо Аделипт предизвикваше мисли за смъртта и аз неволно се дръпнах назад. Йер Коли хвана ръката ми.
— Красива, жестока, безплодна — пошепна тя. — Когато минахме първия път край нея, целият ни дисколет изпадна в цурацал… Не се страхувайте, Луи. Наистина тя няма свои планети, тя изгаря всичко на едно огромно разстояние от себе си, но за нас е безопасна. Нашият разум е по-силен от сляпата стихия.
Ръката на Йер Коли беше топла, но тя ме бе забравила. Тя гледаше омагьосана синята звезда Аделипт.
Привършвах една последна редакция на „История на следващия век“. Може би това нямаше смисъл, защото не знаех даже дали някога ще се върна на Земята. Но моят труд беше последната ми връзка със загубената родина и когато го докосвах, чувствувах, че докосвам топъл къс от моята планета. Като го препрочитах аз се връщах при вас, братя мои земляни. Виждах ви — неспокойни, търсещи радостта на един разумен живот от самото начало на вековете, обладани от чистия порив към свобода и щастие и попадащи от едно робство в друго, разрушаващи веригите си и създаващи нови, бунтуващи се срещу съдбата си, неспокойни и непокорени… Обичах ви в такива мигове също тъй, както ви бях проклинал в други — за вашето покорство и слаба памет, за вашето равнодушие, за епохите на гнусна тишина и безвремие… И аз продължавах, въпреки неизвестността на собствената ми съдба, да търся думи за мисълта си. Моят самотен труд ме съединяваше с вас през пространството и времето. Чувствувах се един Кандид, тръгнал да странствува между звездите, но обърнат винаги с лице към Земята.
Как щеше да завърши това странствуване? Що за същества бяха тези превениани? Къде отиваха и накъде ме водеха? Къде ги водеше тях самите тайнствената им Мисия?
В деня, в който приключих всички поправки на моя труд, на стената срещу бюрото ми светна видеофона и там се появи лицето на Бен Коли. Не бях го виждал отдавна. Кимнах му зарадван.
— Луи — каза той, — можете ли да ми отделите малко от времето си?
Естествено, че можех. Времето ми вече не струваше нищо.