— Луи Гиле — произнесе на френски Бан Имаян. — Повикахме ви тук, за да ви съобщим някои неща, които е време да узнаете.
Наклоних глава в знак, че слушам почтително.
— Трябва да знаете най-напред, че няколко мига след като ви взехме от вашето земно жилище, над онази местност избухна заряд от разпадащи се вещества…
— Господи! Значи е истина! Значи със Земята е свършено!
Бен Коли се наведе към мен и ми тикна някакво хапче в устата. Като изчака да го преглътна, заедно с новината, Бан Имаян продължи:
— Не, Луи Гиле, не е свършено. Човечеството е живо. Жива е и прекрасната столица на вашата страна. Ние блокирахме навреме автоматите на войната.
— Вие?
— Да. Ние използувахме цялата мощност на нашия Голям дисколет, за да постигнем това.
— Но кой по дяволите бе започнал войната? — попитах все още разтреперан.
— Тези, които вие, земляните, наричате янки. Техните генерали.
— А, мерд!
Изтървах се, без да ща, но Бан Имаян не обърна внимание на моята ругатня. Само мрачният Ртъслри бълбукна с гърлото си… Аз се взех в ръце. Тези дяволски янки, разбира се, кой друг! Почти цял век, след Втората световна война, те не бяха оставили на мира човечеството. Ту не им харесваше управлението в Корея и Индокитай, ту демокрацията в Гватемала не била достатъчно истинска, ту в Близкия изток откриваха червени бацили, опасни за здравето на американските бебета, ту изтърваваха атомни бомби над Испания и в океана, ту въдворяваха военни хунти в южноамериканските държавици — в името на бога, мира и милосърдието…
— Секл Имаян — казах, — защо не останахте там? Те ще повторят номера си, секл Имаян, вие не познавате „бесните“…
— Нека се надяваме, че човечеството само ще се справи по-нататък. То знае вече отде е излетяла бомбата… — отвърна хладнокръвно Бан Имаян. — Освен това, една нова намеса би била безполезна, ако човешкият разум не е стигнал сам до известни заключения.
— А нима отвличането на Луи Гиле не е намеса? — бълбукна мрачно Ртъслри.
— Не, това е опит на нашия разум да влезе в контакт с разума на човечеството — отвърна спокойно Бан Имаян. — Ние знаем вашето гледище, уважаеми Ртъслри, но и вие знаете, че нямахме друг избор.
— Това поне е казано искрено — промърмори Ртъслри.
— И тъй, Луи Гиле — продължи Бан Имаян, — ние разчитаме на вас, както чухте сами. Ние дълго изучавахме живота на вашата цивилизация, близо цял век, и стигнахме до заключението, че вашият разум е още млад, че контактът ни с човечеството има смисъл.
— Вероятно — казах аз. — Но каква роля ми отреждате на мен в цялата тази работа?
— Ще узнаете… Занапред вашата единствена задача е да гледате и да запомняте, нищо друго.
— Но защо тъкмо мен сте избрали, секл Имаян?
— Защото вие се оказахте твърде пригоден за нашия Експеримент.
— Това е още въпрос — подхвърли невъзмутимо Ртъслри.
— Ние дълго живяхме заедно с вас, искам да кажа, аз и Лала Ки — продължи Бан Имаян, като се престори, че не е чул репликата на Ртъслри. — Ние проникнахме във вашата мисъл, запознахме се с вашата „История на следващия век“ и това ни даде основание да мислим, че бихме могли да ви използуваме…
Ах, ето кой бе обитавал парижката ми квартира без разрешение. Ето кой се бе ровил в бюрото ми и бе захвърлил статистическите ми данни под кушетката, дето всъщност им бе мястото… Погледнах към Лала Ки и ме изби пот: има си хас да ме е виждала по бельо или когато спях с Ан Мари. Но веднага си казах, че на превенианите, с техните обуздани страсти, тия работи едва ли биха им направили впечатление.
— Позволете ми един въпрос, Бан Имаян. В какво се състои вашият Експеримент?
— Ще разберете сам, когато натрупате достатъчно наблюдения… Лала Ки, Ртъслри, имате ли да добавите нещо?
— Аз не — каза Лала Ки. — Съгласна съм, че нямахме друг избор, освен Луи Гиле.
Това не звучеше много ласкаво за мен, и още по-малко — за човечеството, но аз го преглътнах.
— Искам да попитам — обади се Ртъслри. — Каква е вероятността за успех на нашия Експеримент?
— Петдесет процента, според отговора на Големия мозък — отвърна Бан Имаян.
— Хм! Големият мозък може да изчисли само потенциала на органичните мозъци — сви рамене Ртъслри. — Само потенциала, но не и естеството им, качествените особености… Позволете ми да задам един въпрос на уважаемия Луи Гиле.
Той се обърна към мен и аз срещнах погледа му — мрачен, изпитателен и, както ми се стори, насмешлив. Не се почувствувах добре. Ртъслри приглади рунтавите си вежди и неговият въпрос ме изуми: