— Мисля, че намерих отговора, уважаеми Ртъслри — казах. — Най-голямото ми удоволствие е било, струва ми се, моята работа на историк.
— Аха — каза Ртъслри — разбирам. Тя ви носеше, или поне обещаваше да ви донесе онези листчета хартия, как се казваха… Онези, чрез които на Земята можете да придобиете много неща…
— Пари?
— Да, пари. И освен това — признание, слава… Аз кимнах, но нещо в неговия тон ме накара да бъда нащрек. Наистина ли само в това се заключаваше удоволствието ми от работата?
— Да, всичко това ме съблазняваше, Ртъслри — признах аз. — Но то далеч не е главното…
— Да? — възкликна Бан Имаян. — А какво, Луи? Кое беше главното?
— Моята мисъл — казах аз тихо. — Самият процес на мисленето.
Реакцията на Висшия съвет ме изненада. Ртъслри ме изгледа и бълбукна с израз на съмнение. Затова пък Бан Имаян и Лала Ки бълбукаха със все сила. Бен Коли ги придружаваше. Беше дори страшно да гледа човек този израз на веселие при техните неподвижни и печални превениански лица. Смееха се на мен, разбира се, друга причина нямаше, и аз вече се готвех да се разсърдя (ние, французите, не търпим думи на заем, когато ни обидят), но бълбукането поутихна.
— Луи Гиле — чух гласа на Бан Имаян. — Вие не подозирате колко ни е приятен вашият отговор…Ртъслри, имате ли още въпроси?
Ртъслри мълчаливо сви рамене. Поисках да използувам доброто настроение на Бан Имаян.
— Уважаеми Секл, както разбрах аз съм тук, защото мога да бъда полезен на вашата тайнствена Мисия. Но когато някой участвува в едно предприятие, той има правото да знае в какво се състои то…
— Разбира се, Луи Гиле — каза меко Бан Имаян. — Всъщност в нашата Мисия няма нищо тайнствено и ние бихме могли да ви открием веднага нашата цел. Но не сте ли се запитали някога какво представляват думите? Те са само бледи сенки на реалността. Те лесно се забравят. А ние бихме желали да запомните това, което ще видите и сам да стигнете до известни заключения… Засега можем да ви открием само това.
Той отиде и натисна един от клавишите на „рояла“. На големия екран се появи едно малко далечно съзвездие. После то почна да се приближава — докато изпълни екрана, а звездите почнаха да се разлитат и изчезват зад рамките му. Накрая там остана и заблестя едно единствено светило.
— Голямата Жълта звезда — чух гласа на Бан Имаян. — Тя огрява планетата Гриз, Луи Гиле. Нататък лети сега нашият дисколет.
Тайната си оставаше тайна. За това, което ме очакваше, знаех почти толкова, колкото и преди срещата ми с Висшия съвет. В едно бях сигурен — не бях отвлечен в Космоса, за да бъда опечен и изяден на закуска, нито за да се запознаят с анатомията ми чрез една майсторска вивисекция. Щях да свърша някаква работа — това все пак бе утешително.
Побързах да отида при Йер Коли, за да й разправя за моята среща. Исках да споделя с нея и радостта си, че Земята е целичка все още и че моите близки са живи — без да подозирам, естествено, че ще последва разговор, който ще тури началото на
Една любов в Галактиката.
Йер Коли беше в своята всекидневна бяла туника и изглеждаше по-печална от всякога.
— Бедният Луи — пошепна тя, след като ме изслуша.
— Защо, Йер?
— Вие не можете да се освободите от вашите чувства. Ако някога се върнете на Земята, вие ще бъдете съвършено сам, Луи. Вие даже няма да разбирате езика на своите съпланетници. А вашите близки…
— Да, Йер?
— Те ще бъдат отдавна прах и тлен.
Притъмня ми пред очите. Колко жестоки можеха да бъдат тези превениани! Даже тази мила Йер Коли… Аз все още се надявах, че като се върна долу, ще имам за цял живот запас от космически впечатления, които ще разказвам на Ан Мари, на Пиер, на моите внуци вечер край камината. А ето че и тази надежда ми бе отнета… Ами да, разбира се, Айнщайн! Времето е в обратна зависимост от скоростта на движението или нещо подобно. Но защо трябваше да доказвам тъкмо аз неговите формули, и то на собствен гръб?
Почувствувах се като човек, който отстрани наблюдава бесилката, на която сам е увиснал. Бях загубил безвъзвратно близките си, моята Франция, та макар и с Тиберий III отгоре й, моя свят. Бях същество без планета, както тези превениани — една прашинка, залутана в голямото Нищо на Космоса… Ръката на Йер Коли легна на рамото ми.
— Луи, трябва да разберете, да се примирите… Така утешаваха у нас, във Франция, вдовиците на заслужилите покойници. (Понеже тези на незаслужилите не се убиваха от скръб.) Ах, ако знаех как се отваря този проклет дисколет, веднага бих скочил в студеното черно пространство. Щях да се превърна в една ледена шушулка и да придружавам в тоя си вид кораба на превенианите вовеки веков — като укор и наказание за тяхната съвест…