Спомних си за белия клавиш в моята стая и хукнах нататък. Клавишът поне ми беше под ръка. Но Йер Коли ме настигна и ме хвана за дрехата. Йер ме застави да легна на моята стара кушетка и сама седна до мен. После натисна един зелен клавиш.
Зазвуча музика — тиха, като полъх на вятър, като нежен звън на пролетни капчуци. Наострих уши — това беше земна музика. Завладя ме тиха скръб, след това — умора, разнеженост, блажено безразличие.
— Това е Шуберт, Йер Коли. Отде го имате?
— Ние имаме записи на мнозина ваши музиканти, Луи. Лала Ки ги е взела за своите изследвания. А пък аз ги взех за вас.
— Благодаря ви, Йер.
— Луи, искате ли да пипнете косите ми? Онзи път, когато ги пипнахте, аз почувствувах нещо… нещо като тази музика. Струва ми се, че разбирам вашата музика, Луи.
Погледнах смуглото й лице, гръдта й, която повдигаше туниката, дългите й нозе, открити твърде високо даже от гледище на една парижанка… Скочих и отидох при прозореца. Какво да правя с жена, у която пипането на косите й буди само музикални чувства?
— Йер — рекох аз малко нервиран. — Не ми е ясно в края на краищата… как се раждат у вас децата.
Тя ме гледаше с чистите си тъмни очи, без да трепне.
— Много просто. Когато е нужно да родим дете, нас ни облъчват с Е-лъчи, и мъжа, и жената, и за един кратък миг ние ставаме способни да се съединим.
Отдъхнах си. Слава Тиберию, те не се размножаваха чрез пъпкуване, нито посредством деление! А що се отнася до истинската любов…
Погалих все пак косите на Йер Коли и побягнах на улицата, за да не изпадна в безполезно изкушение.
Но може ли неизбежното да бъде избягнато, както би казал Козма Прудков?
В случая неизбежното ми се яви в образа на секл Бан Имаян, и то по един твърде интересен начин. Но нека започна по-отдалеч.
Следващите две-три седмици аз рядко виждах Йер Коли. Тя бе непрекъснато заета със своите лекарски работи, тъй като дисколетът бе прекосил някаква галактична мъглявинка от космически прах, от който малко по-късно, както се изрази Бен Коли, само след някакви си седем-осем милиарда години щели да се родят нови звезди, а може би и планети, а може би и живот върху планетите, а може би дори и разумен живот — всичко това много ме зарадва; но засега тази мъглявинка бе повлияла зле върху здравето на превенианите, свикнали от деца с яснотата. И те страдаха масово от нещо като космически грип, както ние, европейците, страдаме понякога от азиатски или африкански грип, когато паднат мъгли. Йер и Бен Коли бяха заети денонощно. За един само нищо и никакъв парсек, докато прелетим мъглявинката, те успяха да обиколят и да имунизират целия петхиляден дисколет.
Странно беше, че само аз не заболях. Йер Коли бе доста учудена от това, но в края на краищата си обясни моята устойчивост с моята естествена имунизация: вие, земляните, каза тя, навярно сте привикнали към всички видове мъгли — природни, религиозни, политически, идеологически, философски, морални и пр. — и затова никакъв грип не ви лови… Допуснах, че е права донякъде. Засега обаче моите размишления се въртяха в по-безопасната зона на космическите проблеми, които толкова отдавна безпокояха човечеството. Аз си казвах, че каквото и да се случи занапред, щом като ме върнат на Земята, стига да ме върнат, аз ще мога поне да потвърдя оптимистичната теза за наличието на разумни същества в Галактиката. За доказателство щях да посоча моето отвличане от превенианите, което прекъсна задълго връзките ми със земното кълбо.
Но да се върнем към предмета на тая глава. Аз бях приключил със своята „История на следващия век“. Бях безработен, Йер Коли отсъствуваше. Хранех се доста питателно и спях като бебе и като нямаше къде да разходвам силите си, обикалях Големия дисколет — понякога в тръс, друг път в галоп. И ето, че веднъж, когато вече бях готов да мина към пълен кариер, срещнах секл Имаян. Той тъкмо излизаше от един басейн на „тавана“ на дисколета — баните му бяха препоръчани за укрепване на здравето след грипа. Беше гол-голеничък и се готвеше да изтича към спортната площадка, дето няколко салтоморталета трябваше да закръглят лечебните процедури, но аз го спрях.
— Бан Имаян, искам да ви помоля за един съвет. Ще ми го дадете ли?
— Това ми е работата — рече Бан Имаян.
— Кажете ми с какво да се заловя, нали все нещо трябва да върша?
Бан Имаян подскочи два-три пъти, за да отръска водата от тялото си, и се почеса по врата.