Намерих го в дома му в края на парка, зает със странна дейност. Той седеше в стаята си и като натискаше някакви клавиши непрекъснато, изменяше нейния цвят. Стените се багреха ту в червено, ту в лимоненожълто, ту в ангелскисиньо, ту в оранжево и т.н. Попитах го защо прави това и дали не може да си избере цвят за квартирата.
— А, не — отвърна ми той сериозно. — По тоя начин аз поддържам чувството си, че все нещо става във Вселената.
— Аз точно затова идвам, да поприказваме за Вселената, уважаеми Ртъслри — казах. — Научих неотдавна, че тя се била разширявала. Дали сте го забелязали?
— То се знае. Но вас какво ви засяга тази работа.
— Бих искал да знам какво ще стане най-накрая.
— Нищо особено — рече той равнодушно. — После тя ще почне да се свива.
— Как така!
— Всяко нещо, което може да се разширява, може и да се свива, Луи Гиле. Представете си меха на един акордеон…
— Но това никак не е лошо — рекох зарадван. — Когато почне да се свива Вселената, всичко ще се събере на куп и ще стане по-интимно. Ние ще можем да прескачаме от звезда на звезда, както прескачаме от едно камъче на друго, когато минаваме някоя рекичка.
Ртъслри забълбука с все сила. Едва се успокои.
— Мили ми, Луи Гиле, това ще изглежда малко по-иначе. Когато настъпи свиването, небесните тела ще почнат да се чукат едно в друго като великденски яйца и от това чукане ще се развие температура от няколко милиарда градуса. Ние едва ли ще можем да прескачаме където и да било.
— Да, ще бъде топличко — казах умислено. — Ас нас какво ще стане?
— Искате да кажете с живота? С разумните същества? Бъдете спокоен, ние ще възникнем отново при следващото разширяване на Вселената.
— И после?
— Ами че пак същото. Ще се боричкаме със себе си и с природата, ще постигаме съвършенство и ще го унищожаваме с един замах, ще съчиняваме стихове и неправдоподобни истории, ще се убиваме взаимообразно, ще търсим истината и ще лъжем, ще измисляме Цели и Мисии, ще строим вавилонски и айфелови кули, ще завладяваме Космоса и пр. Единствената разлика ще е, че ние няма да сме ние, а ще бъдат други.
— Ясно. Всичко е прах и в прах ще се превърне… Ртъслри, така проповядват кюретата във Франция.
— Аз не проповядвам, а констатирам фактите — рече студено Ртъслри.
Да, но за какво ми бяха тези факти? Побързах да се отдалеча от мрачния прорицател, като благославях небето, дето съм се родил тъкмо в период на разширяване на Вселената.
Във всеки случай настроението ми ужасно потъмня. Такива дни имах и на Земята — всичко започваше да ми се струва една кръгла безсмислица и аз неочаквано се залавях да върша всякакви глупости: напивах се, или захвърлях значката на Патриотичната лига, или се качвах на покрива и тръгвах да се разхождам по самия му край за ужас на минувачите, или отивах в зоологическата градина и си пъхах ръката в клетката на лъвовете — но нищо лошо не ми се случваше, както не се случва на лудите.
Сред превенианите обаче глупостите не вървяха. Беше ми толкова тъжно, че даже нямах желание да диктувам историята на земните цивилизации. И една нощ, когато свиването на Вселената ми се стори твърде близко и даже почувствувах как почва да ми става горещо, аз дочаках завръщането на Йер Коли (тя още се занимаваше с последиците от космическия грип) и отидох при нея. Благодарих на превенианските врати, които се отваряха сами.
Йер Коли спеше на половин метър от пода в своята черна нощна туника, подложила ръка под лицето си. Събудих я с една целувка по устните. Тя разтвори широко очи:
— Луи, ти ли си?
— Аз съм, Йер — пошепнах, като търсех копчетата на туниката й. — Аз съм, Луи Гиле, землянинът, твоят наречен мъж. Време е да се подчиним на решението на Съвета.
Тя само въздъхна и се отмести върху невидимото силово легло. И чудна работа! Или тя бе твърде примитивна превенианка, както бе казала веднъж, или аз бях твърде много землянин, но тъй или инак, от облъчване не стана нужда.
И това ли бе предвидил мъдрият Бан Имаян?
Между това Големият космолет продължаваше своя стремителен път през Галактиката. Идеята за преместване на пространството бе намерила вече приложение и сега ние вземахме по няколко парсека на час. Спряхме се само веднъж на един гигантски астероид, съвършено пуст и безатмосферен, за да се снабдим с вещество за превенианската „кухня“. В тази кухня пясъкът, скалите, металите и пр. се превръщаха по химически път в салати, гозби и десерти, толкова изискани, колкото и една вечеря в парижкия „Максим“.
Моето диктуване на историята на земните цивилизации напредваше. Бях стигнал вече до епохата на Рамзес II. Зеленият кристален фонограф просто пращеше в ръката ми. Напредваше и бременността на Йер Коли. Всеки ден тя издаваше бюлетин за своето самочувствие — точно тъй, както би правила на младини нашата портиерка от Сен Дени или мадам Жорж Санд малко по-рано. Жените са си жени, от който и край на Галактиката да произхождат. Даже традиционната превенианска печал като че бе изчезнала от погледа на Йер Коли — очите й блестяха, гърлото й често и нежно бълбукаше.