И тъй, вярвайте в онова, което ви се стори най-невероятно и се пазете от всяка очевидност — тя най-лесно прикрива лъжата.
Една сутрин се събудих със странното и неприятно чувство, че съм останал сам в Големия дисколет. Не знам отде ми дойде това чувство. Йер Коли наистина я нямаше до мен, но не това бе причината — Йер обичаше да става рано. Може би ме уплаши необичайната тишина.
Скочих и изтичах до прозореца. Улиците бяха съвършено пусти. Сградата на Дома на Разума изглеждаше мъртва — никой не влизаше и не излизаше от нея — и само черната фигура на фронтона й, приведена и тъжна, вървеше сякаш по своя вечен път. Нейното замръзнало движение ми се стори зловещо.
Облякох се набързо, по това време и аз носех вече туника, и надникнах в стаите на Йер и на Бен — там нямаше никого. Излязох навън. Пустотата и тишината на улицата ме уплашиха още повече.
Какво се бе случило с превенианите, с дисколета, с мен самия?
Опитах се да мисля по-спокойно. Над главата ми имаше още два „етажа“, после идваше „тавана“ на дисколета. Може би са там някъде? Скочих на най-близката платформа и тя ме изнесе на втория етаж: картината бе същата. На третия дори не слязох от платформата, достатъчно бе да се ослушам. Полетях към четвъртия, напуснах платформата и… Намерих се „под открито небе“.
Бях в парка между тъмните синкави стволове на дърветата, а над мен беше бездънната чернота на Космоса, осеяна със светли точици. Целият „покрив“ на дисколета сега представляваше един прозорец към пространството. Беше тъмно, но една мъждива жълта светлина докосваше върховете на дърветата. Потърсих източника на светлината — той се оказа зад мене. Ниско над онова, което бихме нарекли хоризонт на дисколета, бе застанало едно голямо кръгло жълто петно, яркожълто като излъскана златна монета. Лъчите му падаха косо, то бе неподвижно и студено! Тишината тук, под черното „небе“ с това жълто светило ми се стори още по-зловеща. Струваше ми се, че ако направя крачка встрани, ще полетя в пустотата.
Някой докосна рамото ми и аз едва не изкрещях. В жълтата здрачевина можах да различа лицето на Ртъслри. Това само засили ужаса ми, защото вече бях сигурен, че се е случило нещо непоправимо — толкова мрачно бе това лице. Но Ртъслри каза тихо:
— Голямата Жълта звезда, Луи. Гледайте.
Аз и без това я гледах. Не можех да откъсна очи от нея — тя ме приковаваше, хипнотизирваше ме. Целият бях обхванат от студени тръпки, нещо, което не бе ми се случило даже при вида на адската звезда Аделипт… Миг по-късно аз едва не се изсмях на нервите си: не бях сам и нищо зловещо нямаше в тишината, защото забелязах едно множество от глави и рамене, което се губеше между дърветата на парка. Цялата превенианска колония се бе събрала тук.
А, мерд, казах си и моята любима ругатня ми върна самообладанието. Ти присъствуваш на сеанс в най-голямата обсерватория на Галактиката, Луи Гиле, и това е всичко… Да, но защо бе тази тишина, това мълчание?
Огледах се. Лицата на множеството бяха обърнати към звездата, устните — плътно стиснати, В същия миг над множеството прозвуча един тих, бавен глас:
— Ние наближаваме Голямата Жълта, превениани. Гледайте и запомнете.
Беше гласът на Бан Имаян, но сега аз с мъка го познах — беше някак изтънял и леко потреперваше. Този глас предизвика у мен непонятно вълнение.
— Звездата, която дава живот на Гриз — чу се пак гласът на Бан Имаян. — А ето и самата Гриз…
Голямата Жълта звезда почна бавно да се издига към зенита, очевидно поради маневра на дисколета, и когато го достигна, на същото място, дето бе преди малко, се появи друго светло кръгче. Постепенно Жълтата звезда залезе, а малкото блестящо кръгче се спря на зенита и затрептя. То заблестя изведнъж с всички цветове на дъгата и светлината му бе много по-силна от тази на звездата.
Гриз! Планетата, към която се стремеше нашият кораб!…
Каква красота излъчваше тя, братя мои земляни! Каква дяволска, божествена, невиждана красота! И сега дори, седнал в подножието на тази мъртва планина, аз виждам онова малко кръгче, облицовано сякаш с разноцветни скъпоценни камъни, трептящо като светеща пеперуда върху черното кадифе на пустотата. Гледах прехласнат, дъхът ми бе спрял…
Внезапно някой запя тихо. След миг хиляди гласове подхванаха песента. Пееха превенианите. Пееше даже Ртъслри. Потънах в някакъв фантастичен сън от нежни и тъжни звуци, които ме люлееха и люлееха сякаш целия дисколет. А Гриз блестеше тържествуващо на черното небе — един блясък, който опиваше като близко щастие, който мамеше и зовеше: още малко усилия, мили същества, още малко търпение и вие ще намерите своя обетован свят… Но защо бе толкова тъжна песента на превенианите?