Очите ми посвикнаха на новото осветление и аз погледнах през „прозореца“. Долу се разстилаше повърхността на Гриз. Една безкрайна сива равнина и върху нея малки групи скали. Хоризонтът едва се набелязваше, като се сливаше с цвета на равнината. Погледнах нагоре, там, отдето бяхме дошли: нито следа от многоцветното сияние — само едно сиво равно небе без облаци, без синева, без светлина… Какво бе станало, пресвета дево? Кво вадимус, Исусе!
Обърнах очи към Ртъслри.
— Не се вълнувайте, Луи. Сиянието се вижда само отгоре, само извън атмосферата на Гриз.
— Ясно — обади се Кил Нери. — Това е напълно възможно. Гризианите са създали един сфероиден екран от светещи частици 2 около планетата.
— Но за какъв дявол им е това? — възкликнах по обичая си.
Ртъслри само ме изгледа учудено, сякаш за пръв път виждаше същество, което не е чувало нищо за пропагандата като природно явление.
Повърхността на планетата се виждаше все по-ясно. Освен купищата скали долу се появиха и големи черни кратери, отстоящи на равни разстояния един от друг. Кратерите бяха кръгли, имаха идеална геометрична форма и аз изказах предположението, че вулканите на тая планета са действували твърде обмислено.
— Не са вулкани, Луи — рече Ртъслри. — Най-обикновени шахти.
— Но цялата планета е надупчена от тях…
— Ще разберете, имайте търпение.
Обикновено тоя призив за търпение ме изкарваше от кожата ми, но сега аз бях погълнат от гледката долу. Сушата там свърши и ние летяхме над океан — един сив океан, конто раздипляше тежко сивите си вълни. После отново се показа суша. Тя по нищо не се отличаваше от първата. Сиво, сиво, сиво… като в чувал със сива вълна! Най-после се досетих защо тази планета се наричаше Гриз. Названието й прилягаше напълно.
— Защо не се вижда Голямата Жълта звезда, Ртъслри? — попитах. — Нима е нощ над цялата планета?
— Тук няма нито ден, нито нощ. Светлината на Голямата Жълта никога не се вижда.
— Но защо, боже мой?
— Пречи й сияйният цветен екран, който видяхме отгоре.
Прелетяхме над девет материка, разделени от вода. Те всички си приличаха един на друг, като девет сиви чинии от един сервиз. Никъде не забелязах нито следа от живот и затова бях много учуден, когато Ртъслри поръча на Бен Коли:
— Бен, поправете наклона на орбитата. Трябва да слезем в Града на Гризианската слава.
Тези думи ме накараха да се вгледам по-внимателно в Гриз. Наистина тук-таме, между купищата скали, се забелязваха някакви площи, покрити с чудновати постройки, твърде свободно деформирани… Да, разбира се, това бяха навярно населени места. По-скоро следи от населени места, понеже веднага разбрах, че представляват само купища руини от някакви кръгли сгради. Между руините се виждаха тесни пътеки, проправени сред висока сива трева.
— Но това са изоставени градове, Ртъслри.
— Не са изоставени.
— Не виждам нито едно живо същество.
— Ще видите… Ето че кацваме.
Прелетяхме едно голямо пространство, преди да кацнем. Очите ми се умориха от сивотата. След това под нас се появи една огромна площ от разрушени и полуразрушени постройки. Някои от тях бяха запазили своите металически конструкции и приличаха на гигантски ръждясали арки от изкривено желязо. От други бяха останали част от стените им, почернели, назъбени, сякаш разрушени от някакъв бесен вихър.
Какво бе произлязло на тая планета? Опустошителна война? Или бе засегната от избухването на някоя свръхнова звезда — такива работи стават в Космоса.
— Нито едното, нито другото — отвърна кратко Ртъслри.
Кацнахме при група скали, близо до „града“, и с това започнаха
Моите гризиански приключения.
Първото нещо, което чух, когато стъпих на Гриз, беше тишината — дълбока, сива, абсолютна тишина. Даже стъпките ни се поглъщаха от почвата, като че стъпвахме във въздуха или в памук, макар че под нозете си усещахме твърдина. Сивите скали бяха издупчени от сиви пещери, под краката ни имаше сива пръст и камънак, над главите ни — ниско сиво гризианско небе. В низината пред нас лежеше Градът на Гризианската слава, столицата на Гриз, както ни обясни Ртъслри.
Това беше град-развалина. Никъде не се виждаше нито една постройка, която да бе запазила покрива си или една цяла стена поне. В сивия въздух, неподвижен и хладен, се издигаха тук-таме само железните аркообразни конструкции — голи скелети, съхранили се сякаш по чудо сред общата разруха. Нито по обраслите с трева пътеки на града, нито около нас се виждаше някакво живо същество.