Под една от аркообразните конструкции личеше някакъв кръгъл отвор в почвата. Част от гризианите се бяха отклонили от общата пътека и сега изчезваха един след друг в кръглата дупка. Когато изчезна и последният, от дупката почнаха да излизат други гризиани — поемаха обратния път, към изходите на града.
Понечих да отида да надникна в дупката, но Ртъслри ме спря.
Продължихме пътя си след нашия гризианин. Често трябваше да се спираме, понеже трудно се приспособявахме към бавната му походка. Кил Нери ни съобщи, че той правел точно тридесет крачки в минута. Сега гризианите се движеха в двете посоки — в града и към неговите изходи — и ние трябваше да внимаваме, за да не се блъснем в някой от тях. Странно бе, че те не се сблъскваха помежду си, макар че понякога минаваха на сантиметри един от друг. След половин час движението се разреди и пътеката почти опустя. Нашият гризианин продължаваше пътя си заедно с още неколцина свои съпланетници.
По едно време, може би поради бавната походка, към която все пак се приспособихме, може би поради тишината и равната безнадеждна сивота на всичко, което ни заобикаляше, стори ми се, че вървя насън. И нещо още по-странно: като гледах продължително превития гръб и вдървените движения на гризианина, почувствувах лека болка в гърба си и открих, че аз самият също съм се попривел и стъпвам с подгънати нозе. Това така ме удиви, че аз вдигнах ръка и се попипах по главата: слава богу, косите ми си бяха на мястото, на темето ми нямаше и следа от антена. Изправих се, почнах да стъпвам по-твърдо. И си спомних един случай от земния ми живот, който ми обясни отчасти явлението.
На младини отбивах военната си повинност в Руан, в една ракетна част за тактически действия. Наш взводен командир беше един лейтенант, Боаси льо Метр, млад, човек, познаващ отлично техниката и военните устави, но страдащ от полипи в носа. Та този именно лейтенант си изпати веднъж, а заедно с него — и целият ни взвод и целият полк. Неговите полипи, кой знае защо, почваха да го измъчват тъкмо в онези два часа от нашия служебен ден, когато строени на плаца, трябваше благоговейно да слушаме всекидневната реч на Нерон II. В тези часове именно, още щом прозвучаваха първите думи на Президента. Боаси льо Метр пъхваше, без сам да забележи, своя едър палец в носа си и започваше да го чопли. И макар да не изчопляше нищо, той през цялото време на положението „свободно“ (отначало Нерон II бе много либерален и позволяваше речите му да се слушат в това положение) не изваждаше пръста си от носа. Той така се увличаше в своето занятие, че напълно е възможно да изтърваваше по някое и друго изречение от споменатата реч, което много го разстройваше след това, защото не можеше да си състави словесното за следващия ден… Както и да е, всичко би минало тихо и мирно, ако не бе един член от полевия устав, който ни задължаваше да следваме началниците си даже и на бойното поле, пък и самият лейтенант при всяко учение се провикваше най-малко десет пъти: „Гледай какво правя аз и прави същото“… А какво ли не правеше той! Между другото, случваше се, че тъкмо когато трябваше да ни покаже как се отразява ракетно една вражеска атака от Изток, той внезапно се хващаше за корема и изтичваше към най-близките храсти. След което ние правехме същото, каквото правеше той… Чудно ли е, че не бе минал месец от постъпването на новия набор, към който се числях и аз, и целият ни взвод, щом чуеше началото на всекидневната реч, тутакси пъхваше пръсти в носовете си. Това много ни облекчаваше, понеже все пак си намирахме едно приятно забавление. Мина още един месец и вече целият полк, заразен от примера на нашия взвод, почна да прави същото.
Това бе незабравимо зрелище, братя земляни! Хиляда млади ракетчици, надеждни защитници на Отечеството, човъркаха в носовете си така усърдно, че пъхтенето им се чуваше вероятно на километри от плаца… Да, но веднъж дойде на инспекция един стар полковник от отдела за психомундщровка при Министерството на Победата и като ни гледаше колко внимателно слушаме речта, неволно пъхна и той пръст в носа си. Разликата между нас и него обаче беше, че ние правехме това с удоволствие, а той веднага се съзна и се удари по ръката. Едно гръмовито „мирно“ стресна целия полк и той бе наказан с три дни домашен арест — едно много приятно наказание, понеже три дни си седяхме в казармените помещения и блъскахме картите. От домашния арест всички излязохме специалисти по белот и покер, но не изоставихме своите носове, като се надявахме на още три дни арест. Обаче началниците се оказаха по-съобразителни: заповядаха ни по време на речите да си слагаме алпинистки ръкавици без пръсти. Когато и това не помогна, пристигна заповед от Министерството на Победата: речите да се слушат в положение „мирно“ и с оръжие, взето „за почест“. Как ще си бъркаш в носа, когато трябва с две ръце да държиш лъчевия пистолет, и то точно пред същия нос?