Бен Коли ускори полета ни. Черните шахти под нас се редуваха все по-често и скоро заеха почти цялата повърхност. Сред тях се появи един огромен кратер, няколко пъти по-голям от този на Везувий, но Ртъслри тутакси разсея заблужденията ми, като съобщи, че и този кратер имал изкуствен произход. Дисколетът ни се завъртя над кратера и почна да се спуска надолу.
Кацнахме върху една площадка на хълбока на кратера. Излязохме на площадката и сега видях, че стените на пропастта са гладки и оформени по всички правила на изкуството. Те бяха осеяни с рисунки на гризиани: едни бяха изобразени по време на жътва, в старинни многоцветни носии, подобни на носиите на нашите френски селяни от Шампань; други работеха в светли помещения и от очите им струеше дивна светлина; трети се разхождаха из прекрасни градове; четвърти се съвъкупяваха в прекрасни цветни легла, в зелени горички, в сини езера, чиито води се вълнуваха меко и страстно. И цялата тази красота бе устремена, чрез боите и линиите си към… сивото гризианско небе.
— Така е изглеждала Гриз преди две-три хилядолетия — каза Ртъслри шепнешком. — А сега внимание. Ще се спуснем към геометрическия център на Гриз. Там се помещава Великият център. Нужна е дисциплина и мълчание. Ще говорим само при крайна необходимост, и то само с движение на устните. Няма да се докосваме до нищо, най-малко — до обитателите на Центъра. У тях още съществува връзката между възприятието и действието…
— Но как ще проникнем вътре? — попита Бен Коли. — Доколкото знам, Великият център е изолиран херметически от повърхността на планетата.
— Аз познавам тази техника, Бен Коли… И тъй — продължи Ртъслри — дисколетът остава тук. Ще летим надолу по принципа на антигравитацията. Ще се намираме непрекъснато в изкривено пространство! Има ли въпроси?
Въпроси нямаше. Ртъслри пошари по своята металическа спирала и ние се превърнахме в невидими. Миг след това усетих, че се отделям от площадката и отначало плавно, а след това с все по-голяма скорост политам в сивия мрак надолу. Не се страхувах, защото усещах на рамото си ръката на Ртъслри и чувах дишането на моите спътници. Ние стремително падахме към
Центъра на Гриз.
Падането ни беше твърде продължително. Не бих казал, че беше приятно. След това то се позабави, навярно по естествени причини, тъй като все по-голяма част от масата на планетата оставаше над нас. (Не ми се сърдете за това научно обяснение. То ми хрумна в момента и не претендира за изчерпателност.) После в мрака, който ни заобикаляше, можах да различа една гигантска кръгла плоча, която преграждаше пътя ни надолу. Помислих, че сме пристигнали, но това не беше тъй. Плочата се разцепи на две равни половини, които се отдръпнаха встрани, и ние минахме безпрепятствено през широката цепнатина. Можах да забележа, че плочата бе дебела повече от километър. Сетне тя се затвори над главите ни.
Не настъпи мрак, какъвто очаквах да настъпи. Напротив, по стените на гигантската шахта бяха разположени кръгли отвори, от които струеше мека бяла светлина. През отворите се виждаха някакви дълги галерии, напълно осветени, но съвършено пусти… Пред нас се разтвори втора бронирана плоча. Летяхме твърде дълго, гледката не се измени. След седмата плоча чух шепота на Ртъслри:
— Внимание, приятели! Последните два кръга са населени.
Най-сетне! Осмата плоча ни пропусна и нашето падане стана по-бавно. В осветените галерии тук се мяркаха някакви фигури, облечени в дълги бели дрехи. Те се движеха назад и напред съвършено безшумно и с голямо достойнство.