— Тук обитават полувисшите сановници на Великия център — пошушна ми Ртъслри.
Но и тук не спряхме. След дълго падане, по-дълго, отколкото във всеки от предишните осем кръга, пред нас се откри деветият. Бялата светлина тук беше по-силна и въздухът по-топъл. Лъхна ме някакъв аромат — не помня вече какъв точно, — но твърде приятен за обонянието. Впрочем всеки няколко минути ароматът променяше вида и интензивността си и това беше напълно разумно, понеже носът, както е известно, лесно свиква с една определена миризма и престава да я усеща. Също тъй, както мозъкът свиква с глупостите, които слуша, и ако не бъдат нарушени от някоя свястна дума, бързо се атрофира…
В деветия кръг имаше един единствен отвор и ние спряхме пред него. От двете страни на входа в галерията стояха двама гризиани в тежки металически доспехи. Върху блестящите им шлемове бе изобразена звезда с безброй лъчи — Голямата Жълта звезда на Гриз. В ръцете си те държаха неподвижно лъскави металически тръбички, навярно някакво оръжие, защото позата и лицата им имаха твърде застрашителен вид. При това стойката им бе изправена, главите — вирнати и те почти по нищо не приличаха на своите събратя от повърхността на планетата. Освен по тъпия израз на очите… За какво бяха тия стражи тук, след деветкилометровите бронирани плочи над главите им, един господ знае. По-късно научих от Ртъслри, че просто такава била традицията в тоя подземен свят.
И тъй, ние се намирахме в сърцето на планетата.
Стъпихме в осветената галерия и се промъкнахме между двамата гризиани в доспехите. Те дори не трепнаха. Наистина ние бяхме невидими, но когато четирима души минават край тебе, трябва да си кретен, за да не го почувствуваш. За щастие предположението ми се оказа вярно и ние си минахме без никакво произшествие.
Галерията беше доста висока и просторна, облицована с някакъв светещ минерал и приличаше повече на един коридор в двореца Версай, отколкото на подземен ход. След известно време тя се раздели на две и ние, побутвани от Ртъслри, завихме в дясното отклонение.
Тук за първи път видяхме отблизо висшите сановници на Гриз. Това бяха гризиани, високи почти колкото нас, в дълги бели дрехи, които стигаха до петите им, и с бел папки в ръцете. Те вървяха из коридора, чийто край не се виждаше, понеже завиваше непрекъснато вдясно, разминаваха се с леки поклони и имаха загрижения делови израз на нормални същества. На главите си носеха нещо като бели тиари с изображението на Голямата Жълта отпред. Изпод тиарите им се спускаха по две плитки коси, също дълги до петите. Според тълкуванието на Ртъслри, гризианските плитки били символ на благочестие и верноподаничество, понеже предоставяли възможност на по-горните санове да ги дърпат, когато си пожелаят, и по този начин да поддържат необходимата йерархия.
Усетих докосването на Ртъслри. Тръгнахме след един от сановниците. Сановникът пристъпваше бавно, почти толкова бавно, колкото и нещастните гризиани от повърхността на планетата, но държеше изправени главата и гърба си — макар в последния да се чувствуваше една постоянна готовност да се превие. От време на време той поздравяваше колегите си също като превенианите, тоест вдигаше ръка с дланта навън пред гърдите си, но само едната ръка, тъй като другата бе заета с папката. В същото време очите му се устремяваха благочестиво към тавана.
Но ето че сановникът бутна една врата и влезе в едно кръгло помещение. Вмъкнахме се и ние. В помещението имаше няколко предмета с необичайна форма, но аз веднага определих кое е леглото, кое — масата и кое — работният кът с бюрото и мекия стол зад него. Очевидно сановникът тук живееше и тук работеше. Стените на помещението бяха съвършено голи, ако не се смята един голям барелеф на стената зад бюрото. Барелефът изобразяваше някакво същество или божество, в седящо положение, дебело, едроглаво, с едно единствено дясно око и с четири чифта ръце. Ръцете му бяха ненормално дълги, главата му — буцеста, сякаш деформирана от мисловна енергия, тялото му късо и като че напомпано — изобщо то напомняше с нещо индуския бог Шива, само че бе много по-безобразно.
Докато се заплесвах по барелефа, сановникът бе седнал зад бюрото си и бе разтворил папката. Приближих го тихо. Надникнах над рамото му, за да видя какво има в папката и едва не изтървах едно гръмко „мерд“: в папката нямаше нищо. Очаквах, че сановникът ще сложи нещо в нея, но и това не стана. Просто той седеше подпрял глава и внимателно се вглеждаше в нея, сякаш я изучаваше. Той потъркваше чело, въздишаше през носа си, поклащаше дълбокомислено глава.