— Какво говорите, уважаеми Ртъслри?
— Разбира се, че не са. Какво е всъщност щастието, освен една субективна оценка за пълнота на живота? Освен задоволяване на желанията и потребностите?
— Нима говорите за тези голи, треперещи, мръсни, полуумни гризиани? Ртъслри!
— Искате ли да видите в какъв свят живеят те?
— Но аз вече видях.
Бен Коли и Кил Нери бълбукнаха едновременно. Ртъслри, без да каже нито дума, препречи пътя на един от гризиалите и най-безцеремонно измъкна малката антена от темето му.
Ефектът бе удивителен.
Гризианинът се спря и вдигна глава. Обърна я наляво, после надясно и даже ми се стори, че този път ни видя, но не задържа поглед върху нас. Той огледа с известно учудване сивата равнина, голите скали наблизо, от чиито пещери излизаха негови съпланетници и най-сетне — себе си. В очите му проблесна нещо като разум. Но този проблясък веднага се замени с безумен ужас — същия ужас, който бях видял в очите на сановника, докоснат от малкия ми пръст. Сега обаче не последва никаква тревога. Просто гризианинът се запъти към най-близката шахта за генератори на космически лъчи и се хвърли в нея с главата надолу.
— Ртъслри, как можахте! — извиках, като забравих всякаква предпазливост.
— Нямах друг начин да ви услужа — отвърна хладно Ртъслри.
Той се приближи и докато се усетя, спокойно почна да прикрепя антената на моето теме, като я привързваше към косите ми…
Какъв чуден син въздух, какво великолепно жълто слънце, какво светло златисто небе! Над главата ми бе разперило клони едно дивно дърво със синкавозелени перести листа, а между листата като малки слънца светеха едри оранжеви плодове.
Стоях на малък хълм. Под хълма се простираше дивен парк: сенчести алеи, оградени от едри цветя и храсти, зелени поляни, малки горички, от които се носеха птичи трели, разкошни фонтани, пред които фонтаните на Рим, на Сан Суси и на Петерхоф биха изглеждали бездарни играчки. Из алеите се разхождаха прегърнати млади хора — те напомняха превенианите по своята красота и свобода на движенията; разхождаха се усмихнати, розовобузи старци и старици, гонеха се деца. В далечината, отвъд парка, се издигаха белите кръгли сгради на един голям град и от покривите им като сребърни и златни птици излитаха блестящи дисколета, които се отправяха по своите небесни пътища…
Съзнавах, че това бе само сън или мираж и все пак не бе нито сън, нито мираж. Усещах твърде остро миризмата на цветята, чувах гласове, които, колкото и странно да е, говореха на превениански. Нещо повече — имах чувството, че аз самият съм част от тази реалност: като откъснах един лист от дървото над главата си и сдъвках крайчеца му, усетих горчив вкус.
Аз чаках някого под дървото на хълма и този някой се зададе насреща ми в същия миг, в който помислих за него. Беше Роз Дюбоа, моята колежка от „Абе Сиейес“, същата, която намираше, че бръчките на лицето много ми отиват. Тя тичаше и размахваше над главата си вестник „Виктоар“, но изглежда силите не й стигнаха да дотича при мен, защото се спря и извика: „Луи, приятелю! Блестяща рецензия за «История на следващия век». Предлагат ви за член на Академията!“ Обхвана ме луда радост. Никога в живота си не съм се чувствувал по-щастлив. Спуснах се към колежката да я прегърна, разбира се, само от благодарност за хубавата вест. Но някой ме хвана твърде грубо за рамото. Почувствувах болезнено дръпване в косите си, извиках и…
И се намерих отново върху Гриз. Бях застанал на самия край на шахтата, дето се бе хвърлил преди малко гризианинът. Бен Коли и Кил Нери ме държаха за раменете. Ртъслри ми показваше антената и бълбукаше с гърлото си.
— Какво преживяхте, Луи? — попита той. — Така се юрнахте насам, че ако не бяхме ви изпреварили, щяхте да полетите в дупката.
Нямах сили да му отговоря. Контрастът между преживяното и това, което ме заобикаляше, беше толкова силен, че загубих съзнание.
Да загубиш съзнание е твърде удобно нещо, когато трябва да обясниш на жена си точно с кои приятели си прекарал вечерта и какво сте си говорили. Още по-удобно е, когато ти е необходимо да прескочиш някои излишни подробности в собствения си разказ.
Така че аз дойдох на себе си вече в малкия дисколет, който летеше стремглаво към Големия. Лежах на мекото силово легло зад гърба на Бен Коли. Полуизвърнал назад русата си глава, той приказваше с Ртъслри.
— Този сън му е нужен — казваше той. — За неговите землянски нерви сътресението беше прекалено… Трябваше да го предвидим.
— Напротив — отвърна Ртъслри. — Нужен му бе тъкмо тоя шок. Той трябва да добие една по-голяма резистентност, ако искаме Експеримента да даде известни резултати. Още повече, че съвсем не се знае какво ще намери на Земята…