Между другото узнах, пак от Бен Коли, че моята неразумна постъпка във Великия Център на Гриз (докосването на Сановника) имала последици много по-сериозни от тези, на които бях свидетел. Тя била доловена с известно закъснение наистина, тоест едва след нашето излитане в космоса, от един полуръждясал робот, който пребивавал вече в склада за отпадъци; роботът успял някак да предаде своята информация на механичния Мозък на Центъра, който пък от своя страна веднага помръднал един от клавишите под неподвижните пръсти на дежурния Гризьор. (Това не било първият случай, когато клавишите управлявали Гризьорите, вместо обратното.) Гризьорът се пробудил за миг от летаргията си и посегнал да натисне клавиша на генераторите за космически лъчи, които биха превърнали в облаче космическия прах както Голямата Жълта, така и самата Гриз, а може би и нашия Голям дисколет. Само някакво незначително запушване на дясната мозъчна артерия му попречило да изпълни намеренията си. Все пак той се допитал до другите двама Гризьори. Другите двама се отнесли за съвет към сановниците, които от своя страна пъхнали въпроса в своите бели папки за проучване и така историята заглъхнала. Това, каза Бен Коли, е единственият случай в историята на Космоса, когато бюрокрацията е услужила на живота.
Не знам колко време ми фиксираха паметта. По-голямата част от сеансите ставаха по време на сън, а сънят ми беше дълбок и продължителен. Във всеки случай, когато излязох от камерата и видях за пръв път сина си, той вече говореше напълно свързано и ходеше сам в солариума-едукатор, дето растеше новото поколение превенианчета.
Очарователно хлапе беше моят син. Имаше черните коси на майка си и растеше неимоверно бързо като всеки превенианин, но в останалото се бе метнал на мене: зелени очи, дълъг любопитен френски нос, трудно се поддаваше на възпитание. Последното обстоятелство накара Висшият Съвет да го остави при нас с Йер Коли, вместо да го помести завинаги в едукатора, както останалите деца. В едукатора, разбира се, той ходеше всеки ден, но привечер се прибираше в къщи и ние с Йер допълвахме възпитанието му с домашни средства.
Кръстихме го Кил, на нашият приятел Кил Нери, тъй че цялото му име беше Кил Луи Гиле. Кил Нери и Сел Акл пък кръстиха дъщеря си на мене с името Луизет и по този начин френските имена проникнаха в космоса. Към края на моето пътешествие на Големия космолет имаше вече неколцина Жановци, една Мари, една Жозет, трима Кола и един Пиер. Тъй че, ако някога някой французин отново попадне на дисколета, той ще се намери между свои, а Франция ще може да претендира за право на собственост върху Галактиката — една патриотична заслуга, която аз се осмелявам да припиша на себе си.
Казах, че Кил Гиле трудно се поддава на възпитание, но това не значи, че беше тъп или недоразвит. Напротив. На четвъртата си година той вече спореше с майка си по въпросите на интергалактичната релативност на времето и пространството; той доказваше, че сходството на явленията водело до анихилация на тези две главни форми на битието и поради това бащината му професия губела всякакво значение — една мисъл, която, спомням си, достави голямо удоволствие на Ртъслри… Всъщност трудностите около неговото възпитание се изявяваха само в това, че мъчно го отучихме да кима на всяка дума, произнесена от по-възрастните. Йер ахкаше, охкаше и ми натякваше, че това било чисто земно качество. Тя беше права, но аз й възразявах, че кимането у нас, французите, е по-скоро израз на вродена учтивост или на инстинкта за самосъхранение в епохата на Президентите, отколкото знак на съгласие. И какво беше моето ликуване, можете да си представите, когато един ден майка му започна да му доказва, че не бива да прави задно салто, понеже краката му нямали още нужната устойчивост, а той, след като кимна най-смирено няколко пъти, направи тъкмо такова салто пред очите й.
Йер беше потресена:
— Но той току-що изяви съгласие с моите доводи!
— Какво да се прави — казах аз. — Той е наполовина французин, както сама настояваш… Вярно е, че в далечното минало французите по-често са оставяли главите си да падат на гилотината, отколкото да кимат, но впоследствие те са били принудени да спазват външните знаци на държавна дисциплина… Аз винаги съм вярвал обаче, че това е ден до пладне.
— Но, ако вие, земляните, наистина притежавате такава психическа устойчивост, то целият ни Експеримент става излишен… Не, аз непременно трябва да поговоря с Бан Имаян.
Тя беше много развълнувана и веднага излезе.