На другия ден бях повикан от секл Имаян в кабинета му в Дома на Разума. След церемониала на поздравите той ме покани да седна на един от невидимите силови столове до невидимото му бюро, дето кристалният му диктофон, книгите и перодръжката просто си висяха във въздуха.
— Луи Гиле — рече той като ме гледаше внимателно с черните си мъдри очи. — Вие с вашия син сте създали грижи на Йер Коли и заедно с това сте й внушили някои илюзии.
— Без да искаме — казах аз виновно.
— Нищо, не се безпокойте. Аз ще ви разясня всичко… Вашата земна способност да се приспособявате външно към определена обстановка, за да съхраните мисълта си, е накарала жена ви да допусне, че бихме могли да минем и без нашия Експеримент, тоест, че напразно ви развеждаме из Космоса. Но аз съм на друго мнение, Луи. Знаете ли всъщност над какво би трябвало да се замислите? Над метода на физическите действия…
— Но това е театрална теория, Бан Имаян.
— Това е преди всичко вярна психологическа теория. Усмихвайте се, когато ви е тъжно, вие, земляните, за щастие, можете да се усмихвате, и ще видите, че настроението ви ще се подобри. Тоест вие ще почнете да се усмихвате искрено. Преструвайте се на оскърбен, когато ви правят комплименти и вие ще стигнете дотам, че някой път ще ударите плесник на най-добрия си приятел… Искам да кажа, че физическите действия водят до психическо приспособяване към тях и в края на краищата вие ставате онова, което е и вашето поведение. Разбирате ли?
Без да дочака отговора ми, той ме покани да отидем в Голямата зала на Дома. Докато вървяхме из коридорите, аз си блъсках главата над думите му. Дявол да го вземе този превениански мъдрец, той пак ме постави в шах! Защото аз си припомних тутакси историята на един наш френски философ от началото на двадесет и първия век. За него разказваха, че започнал кариерата си с няколко гениални трудове, в които отричал целия съществуващ обществен ред и в частност римските имена на нашите президенти — нещо по-опасно и от отричането на реда. Той доказвал, че всичко тече и се мени, следователно глупаво е да се използуват древни имена, както и древни форми на управление. Но ето че веднъж бил поканен на един официален прием в Ке д’Орсе. Толкова се бил прочул световно, че било неудобно да го отминат. На тоя прием присъствувал и самият Президент, който пръв бил приел римско име и като минавал край гостите, французи и чужденци, той им кимал благосклонно. Само пред философа той се спрял навярно от любопитство. Подал му ръка, попитал го за здравето. Философът се поклонил любезно (не забравяйте, че той също бил французин), но намерил начин да развие своята теза за римските имена. Президентът се усмихнал и отвърнал, че той, философът, навярно има право, но че обстоятелствата му не позволяват да се нарича инак, освен Калигула — за благото на Осмата република, — на което философът възразил, че благото едва ли би пострадало от името Марсел Буше, което било истинското име на Президента. Завързал се спор и тоя спор предизвикал жив интерес сред присъствуващите. На следния ден световната преса била пълна с възхвала и анекдоти за французкия президентски демократизъм, а философът бил много учуден, когато бил поканен втори път на прием, вече в президентския дворец на Шан-з-Елизе. Там Президентът отново му отделил внимание и двамата, като си кимали любезно, поспорили пак върху значението на имената. Според философа да си Буше не било толкова лошо, тъй като месото било една от основните храни на френската нация, но Президентът намирал това име за просташко… Постепенно философът попривикнал с приемите и поклоните. Във философските кръгове той продължавал да поддържа учението си. Но случаите, когато трябвало да спазва етикета толкова зачестили, че в края на краищата никой не се учудил, когато един ден той публикувал нов труд, дето аргументирано доказвал, че римските имена не са наистина много уместни, но че, от друга страна, са една щастлива находка за Франция. Само някои стари словослагатели, които помнели още конфискуваните и изгорени книги на философа, били малко смутени, но си казали помежду си, че той навярно е заболял от старческа склероза. На това обаче философът отговорил публично: като цитирал техния предпазлив шепот, той препоръчал словослагателите да бъдат поместени в най-добрата психиатрия на Калигула.
Така била приключена една полемика. А също и един философ…
Разбира се, аз не разказах тоя спомен на Бан Имаян все поради загриженост за честта на Франция, но не можах и да не се съглася с неговите съждения.
Между това ние бяхме вече в Голямата зала. Таванът-карта на Галактиката светеше както винаги. Секл Имаян отиде при триетажния „роял“ и като манипулираше с клавишите, смъкна картата по-ниско над главите ни.