— Да — рече замислено Бан Имаян. — Вие, въпреки вашата „История на следващия век“, твърде много се надявате на вашата землянска психика. Ще трябва очевидно да попътуваме още малко.
Той натисна още един клавиш. Една светеща стрели проряза цялата карта на Галактиката и се спря в най-отдалечения й край. Там блещукаха няколко оранжеви искрици.
— Турцтвиц — каза секл Имаян. — Или, на вашия език, Съзвездието на Мирния залез. Около две от тези оранжеви звезди обикалят планетата Ергон. От утре насочваме дисколета нататък.
Побиха ме тръпки. Разстоянието, което ни делеше Турцтвиц, според мащабите на картата представлява хиляда светлинни години път.
— Но какво ще правим там — промърморих аз.
— Ще допълните познанията си за галактическите цивилизации. Ергон е третата и последната. Гриз и вашата вие вече познавате.
— Секл Имаян — промълвих аз умолително. — Ако ще видя нещо подобно на Гриз, то…
— О, не, Луи. Вие ще видите нещо съвсем друго — една еволюираща цивилизация. Това ви е нужно, за да можете да преглътнете Гриз. Вярно е, че Ергон е далече, но до истината никога не се стига бързо.
От този ден нататък Големият дисколет преместваше пространството с всичката си мощ, като по този начин вземаше по десетина парсека в час. По-голямата част времето си всички ние прекарвахме в анабиоза, тоест целият дисколет се превръщаше в нещо като хладилник дето бивахме дълбоко замразени, за да се съхраним от пагубното влияние на времето. Когато се размразявахме, чувствувахме се като риби, готови за попарване в прясно масло.
Между две анабиози животът на Големия дисколет започваше съвсем непринудено от онази точка, на която бе спрял и си продължаваше сякаш нищо не е било. Ние летяхме през една твърде гъсто озвездена централна част на Галактиката и често отваряхме „прозорци“ на тавана на дисколета, за да се любуваме на белите, сините, жълтите, зелените, червените, виолетовите и пр. звезди, много красиви, но уви, без всякакви планети около тях, дето бихме могли да попълним запасите си от материи за кухнята. Поради това стояхме на едно място с пределна скорост. Срещахме естествено и така наречените бели и черни джуджета, тоест угасващи или угаснали звезди, но на тях не обръщахме внимание, тъй като те бяха слезли вече от сцената. Едно от забавленията ни бе да изчисляваме на колко години са те — нещо, което почти никога не ни се удаваше.
Инак всекидневието си течеше незабелязано. Кил Луи се отучи да кима. Ние с Йер подготвяхме усилено появата на второто дете, което трябваше да бъде от женски пол. Висшият Съвет на Разума се занимаваше с проблемите, които щяха да възникнат през следващото милионолетие в Галактиката и извън нея. Лала Ки и нейният съпруг и Лала, един много симпатичен инструктор по превениански спорт, се сдобиха с трето дете, без облъчване; Бан Имаян се хвана за главата, но в края на краищата реши, че едно малко, разширяване на дисколета няма да бъде фатално. Сел Акл уреди няколко изложби на своята скулптура: едно от нейните произведения се наричаше „Разумът в състояние на покой“ и приличаше удивително на парадния цилиндър на един наш френски социолог, който цял живот бе доказвал, че всичко съществуващо е първокачествено и не подлежи на съмнение. Като чу това мое съмнение, Кил Нери поиска да узнае приблизителните размери на парадния цилиндър и тутакси изчисли, че мисловните кванти, излъчвани от мозъка на социолога се равняват на — 0,00000… — едно откритие, което положително би предизвикало фурор сред френската публика. От този момент числото — 0.00000 бе наречено Килиево число и се използуваше от превенианите като единица мярка за гениалност. От този момент аз обаче поохладнях към Кил Нери; страхувах се да не му хрумне да вземе размерите и на моята шапка.
Така си вървяха нашите превениански дни и нощи, докато веднъж, след продължителна анабиоза, аз чух нежния шепот на Йер Коли:
— Луи, събуди се. Време е да се подготвиш за слизане на
Чудната планета Ергон.
Йер разтриваше моето замръзнало слепоочие доста време, доколкото ние, земляните, не сме свикнали с анабиозите и не ги използуваме, освен в случай на пълен житейски крах. Този път Йер беше съвсем спокойна. От това аз заключих, че на Ергон не ме грозят никакви опасности и радостно изскочих от нашето силово легло.
Моят оптимизъм бе потвърден от Ртъслри. Той ми съобщи, че на Ергон ще слезем без спирала за изкривяване на пространството — само с по един дешифратор в лявото ухо и под езика и с по един антигравитатор в джоба. С нас щеше да дойде, не разбрах защо, само Лала Ки.