— Злато — рече тя неодобрително. — Каква безвкусица. Човек може да ослепее от тоя блясък.
— Човек да — бълбукна мрачно Ртъслри. — Но ергонците са свикнали. Не забравяйте двете оранжеви слънца.
Много по-интересна бе обаче малката тълпа ергонци, събрани пред Храма. Те гледаха към него с радост и благоговение. Външно те не се отличаваха по нищо от нас, доколкото ние бяхме облечени като тях, освен със своите усмихнати синеоки лица. Те всички бяха синеоки и всички без изключение се усмихваха. Това бе възхитителна гледка; в оранжевата светлина на ергонския ден зъбите им блестяха като листенца на кокичета. Те имаха толкова жизнерадостен вид, че се почувствувах неловко за моите приятели превенианите с техните печални очи. Изглежда, че се почувствуваха неловко и самите ергонци. Канехме се да напуснем площада, когато един от тях се обърна към нас с блестящата си усмивка:
— Йоооаоаоо? Ууоюй ъй ааао? (Тоест — защо не се усмихвате? Да не ви болят зъбите? Или не сте оттук?)
— Еео. Яео аой. (Именно. И едното и другото) — отвърна веднага Ртъслри, като ме смая със своя съвършен ергонски език.
Но още повече ме смая самият ергонски език. Той се състоеше, както виждате, само от гласни и веднага ме очарова със своята неповторима звучност — както често се случва на чужди планети. Това беше песен, чуруликане, а не говор. По-скоро, ако искаме да бъдем точни, ергонският език приличаше на сутришно разпяване на оперен певец. Спомних си, че всъщност столицата на Ергон се наричаше Айюояйои — Градът на божествената песен, — но превенианите, като знаеха, че който пее, зло не мисли, а който не мисли зло е щастливец, бяха ми превели името му с думата Фелисите.
След отговора на Ртъслри, усмивката на фелиситанина стана още по-широка.
— Отбийте се в първото кибер-доорство, което срещнете на пътя си, там ще ви оправят зъбите — посъветва ни той. — От кой край на планетата сте?
— От горния — отвърна всезнаещият Ртъслри. — От Йъ Уа.
— О, разбирам. Там е малко по-хладничко. Но тук вие трябва да свикнете да се усмихвате. На първо време, докато усвоите нашите столични нрави, сложете си на дрехите по един надпис, че сте от Йъ Уа. Това ще ви спести излишни обяснения пред кибер-доорите.
— Благодаря — каза Ртъслри.
Фелиситанинът ни изпрати с дълга очарователна усмивка. Побързахме да окачим на гърдите си, до кафявия кръг със светкавицата, по един надпис „Йъ Уа“.
— Ртъслри — каза Лала Ки, — този абориген на два пъти спомена за някакви кибер-доори. Какво представляват те?
— А, ще ги видите. Обикновени кибери, които поддържат реда и доброто настроение на планетата. Поради един стар предразсъдък, органичното население тук избягва тази професия. Тя е поверена на машини, които умеят да мислят само в рамките на своята длъжност.
— Но при тях ни изпращаха за поправка на зъбите. Нима са и зъболекари? — попитах аз.
— По съвместителство — отвърна както винаги кратко Ртъслри. — Да вървим, прочее.
Излязохме на една от улиците на Фелисите, широка и права, както всички улици тук. Тази улица нямаше тротоари, цялото й платно се използуваше от пешеходците — и аз още веднъж се възхитих от разума на ергонците. Те се движеха по двете посоки чинно и мълчаливо, озарени от своите вечни усмивки. Движеха се бавно, не толкова бавно, колкото гризианите, но все пак… и аз отдадох това на тяхното вродено чувство за достойнство. Що се отнася до превозните им средства, те летяха безшумно на различни височини над улицата и над покривите, но винаги в строго прави линии. Когато трябваше да завият, те спираха във въздуха, завъртаха се около оста си колкото трябваше и поемаха нужното им направление. Те имаха формата на малки прозрачни кубове по за пет-шест души, или на големи прозрачни ковчези — за по-широка публика. Изобщо тук всичко беше прозрачно и в строги геометрични форми, освен самите ергонци.
Не, братя земляни, такъв чудесен ред и дисциплина вие не сте срещали, уверен съм, даже в градовете на Нибелунгия. Аз не видях нито един фелиситанин да настигне някого или да го блъсне, а Ртъслри каза, че това се отнасяло до всички ергонци. Когато изразих учудването си, Ртъслри добави:
— Погледнете в краката си, Луи.
Погледнах. Е, дявол да го вземе! Заплеснат по хвърчащите машини и усмивките, не бях забелязал, че цялото жълто платно на улицата бе прорязано от широки и прави кафяви ивици, по които стъпваха фелиситаните. Ние самите вървяхме по една такава ивица. Открих още, че фелиситаните се движат на разстояние три метра един след друг и два метра лакът от лакът и никога не нарушават тези дистанции. Когато искаха да сменят посоката на някой кръстопът, те постъпваха като превозните средства — спираха се, обръщаха се полукръгом наляво или надясно и продължаваха пътя си. Ако пък искаха да се върнат, изчакваха незаето пространство от шест метра на съседната кафява ивица, прекрачваха там и също с полукръгом поемаха обратната посока. При това те всички бяха облечени еднакво — мъже, жени, деца — което усилваше още повече ефекта от тази чудна дисциплина.