— Яжте спокойно и без страх, скъпи гости. Днес е петия ден от декадата и следователно ястието, което е пред вас, е нашето пентаблюдо. Вкусете го.
Вкусих го. Огледах се. Ртъслри вече поглъщаше лъжица след лъжица и кимаше удовлетворено. Тези превениани наистина имаха желязна воля. Или железни стомаси. Като забеляза моето колебание, Юй Оа също сръбна и каза възторжено:
— Чудесна каша, мосю Гиле, не намирате ли? Да благодарим на Голямото Доорство, което ни сподоби с нея. Сега ние знаем какво ядем всеки ден от декадата… А какво беше по-рано? Ужасен хаос! Всеки си готвеше каквото му скимне и както му скимне. И в резултат — всякакви стомашни разстройства, душевни аномалии, невероятна бъркотия по улиците: не можеше да се мине от клекнали и разкайващи се граждани. А сега? Всеки вече знае какво ще яде следващия ден и най-важното — как ще се яде… Между впрочем утре ни чака по цяла полска мишка, добре препечена, забележете, и гарнирана със сода бикарбонат за улесняване… О, не мислете, че това са обикновени полски мишки. Не, това са синтетични животинчета, които ние специално произвеждаме за сексаблюдото.
Потънал в тоя поток от думи, аз не усетих как изгълтах кашата. Когато запитах от какво е направена, Юй Оа разшири усмивката си:
— От костен мозък на синтетични бръмбари. Обаче утре, мосю Гиле…
Изтичах по следите на Лала Ки. Тя тъкмо излизаше от банята. Собствено, не от банята, а от клозета, но при дадените обстоятелства това беше извинително.
Така се запознах с ергонската кухня. Всеки ергонски ден ни поднасяше в това отношение нови изненади. Общо качество на всички тези ястия беше, че те си приличаха по цвят, но затова пък нямаха вкус и мирис.
— И още нещо — продължаваше неумолимо Юй Оа. — Преди епохата на Доорството ние се хранехме с месо. Но, позволете, какво значеше това? То значеше, че ние, ергонците, стихийно се стремяхме да привършим нашите стада. Моля ви се! Ако изядяхме стадата, с какво бихме могли да се похвалим пред Ни Хил? Как бихме си прекарвали почивните дни, лишени от песента на звънците? Сега разбирате ли защо бе въведено декадно меню за оха-хохите?
Не разбирах това, но кимнах от учтивост. Лала Ки, която вече се бе оправила от питието, се намеси в разговора:
— Юй Оа, извинете, но не всичко ни е понятно във вашите обяснения. Какво представлява Доорството? Кои са охахохите? Кой е този Ни Хил?
Юй Оа и мадам Оа се разсмяха.
— Ни Хил е планета, уважаема Лала Ки. Една злодейска планета, която ни кара да сме постоянно нащрек. От Ергон тя не се вижда, наистина, макар да се върти около същите две оранжеви слънца, около които се въртим и ние. Но това не ни пречи да я наблюдаваме и да разкриваме козните й посредством нашия видеофоноцентър, както ще се убедите сама след малко… А доорите и охахохите са двете основни съсловия на Ергон. Всичко, което изисква физически усилия, поддържащи живота на планетата, се извършва от охахохите. Те са равни помежду си и се ползуват с онези задължения, които им отпуска доорството. Всичко, което засяга пък съдбата на Ергон, се решава от доорите. Последните не са равни помежду си. Те се делят на степени и подстепени, които постепенно се възкачват към ранга на Супердоора, който от своя страна никъде не се възкачва, понеже стои на самия връх.
— Вие към кое съсловие принадлежите, Юй Оа?
— Към интелохахохите. Това е едно много странно съсловие, по-скоро подсъсловие. То има задълженията на охахохите, но не прилага физически усилия. То се занимава с умствени работи, но не принадлежи към Доорството.
— Да — каза Ртъслри и бълбукна. — Има такива явления в природата. — Той внезапно се огледа. — Не говорим ли твърде високо, Юй Оа?
Юй Оа се разсмя щастливо:
— Никак, Ртъслри. И трите мембрани са повредени.
— Какви мембрани? — попитах аз.
— Юй има предвид трите бели стени.
Наистина стаята имаше три бели стени и една четвърта, боядисана в синкав цвят. Тъкмо щях да попитам за какво служи синкавата, когато тя светна и забръмча леко. Мадам Оа кимна усмихнато:
— Точно навреме. Предстои ни ежевечерното седемчасово видеоудоволствие, скъпи гости.
Синкавата стена на стаята, както се досещате, братя земляни, се оказа обикновен видеоекран. Няма да ви го описвам подробно, тъй като това вече е направил същият американец Бредбъри, за когото споменах на едно място.
Бяхме привършили вечерята. Масата, заедно с паниците и всичко останало, изчезна някъде и ние устремихме очи във видеоекрана.
Най-напред се чуха силни фанфароидни звуци. Те извираха сякаш от розовата мъгла на екрана, която се кълбеше и святкаше, докато от нея бавно и величествено изплува образът на един ергонец в цял ръст. Той беше в стандартния атлазен полупанталон, пристегнат на коленете със златна верижка, в бели чорапи и пантофки, както всички ергонци, които бях видял досега. Само кафявият кръг със златна светкавица на блузата му беше по-голям и стигаше до пъпа му. Лицето му бе добродушно и властно. Ергонецът имаше буйна златиста коса и една добре гледана брадавица на дясната буза.