— Супердоорът — пошепна Юй Оа, без да си движи устните. — Правете каквото правя аз, защото той ни вижда, както го виждаме ние с вас.
— Но нали във всеки дом има видеоекран? — запитах по същия начин.
— Разбира се.
— Тогава как може да вижда едновременно толкова милиона ергонци?
— О, това е една особеност на Доорството. Наследствено качество.
И Юй Оа се усмихна с цялото си лице към екрана. Аз направих същото. Не знам какво им беше на горките превениани, които не можеха да се усмихват.
Между това Супердоорът също се усмихваше и усмивката му, отправена към нас лично, ставаше все по-широка, докато стигна до ушите му — нещо, което едва ли би могъл да постигне даже един американски президент. В същото време той имаше вид, сякаш се мъчеше да си припомни нещо и при това усилено почесваше корема си. Попитах нашия домакин защо се чеше там и той ми съобщи една интересна подробност: всички ергонци, с много малки изключения, отдавна вече мислели с корема си. Отначало мозъкът им се помещавал в главата, но постепенно те го преместили по-близо до стомаха, за да може да получава непосредствено от него питателни сокове. От тогава именно Ергон почнал да процъфтява.
— Изключения правят само част от интелохахохите и някои атавистични типове сред охахохите — добави Юй Оа. — Но те с нищо не изменят общата картина.
— А вие сам с какво мислите? — попитах, преди да се сетя, че въпросът ми е нетактичен.
— За съжаление, с главата — отвърна Юй Оа.
Той явно се срамуваше от своята аномалия.
Между това Супердоорът, озарен от розовото сияние на екрана, вдигна приветствено ръка с изпъната навън длан, както у нас на Земята са правели древните римляни и немците от Третия райх и аз си помислих колко еднообразна е всъщност майката Вселена.
— Спокойствие и вяра, ергонци — произнесе благо той. — Вяра и спокойствие.
Юй Оа и жена му скочиха на крака и се поклониха. Ние ги последвахме.
— Вяра и спокойствие! — извикаха Юй Оа и жена му, а Ртъслри ми пошепна, че това е девизът на Ергон и че ако искам да поздравя някого по улицата, трябва да използувам тези думи.
— Чудесен девиз — казах. Ето две неща, които на Земята винаги са липсвали. Вяра от време на време е имало, но спокойствие…
Не успях да завърша приказката си, когато Супердоорът повтори още веднъж девиза и като ни пожела приятни зрелища, бавно се стопи в розовото сияние… Тутакси един чудовищен гръм ме накара да подскоча от стола си. Екранът се изпълни със светкавици, пламъци, дим и червени отблясъци от някакъв гигантски пожар. После един безшумен светлинен хаос ме накара да стисна очи. Когато ги отворих, хаосът продължаваше. Чу се гласът на невидимия диктор:
„Още едно престъпление на Ни Хил, ергонци! Още една жестока космическа катастрофа разтърси вашите екрани. Вие видяхте с очите си избухването на една планета — резултат на неутринния залп на нихилианите. Нещо повече: залпът предизвика появата на свръхнова звезда.“
Светлинният хаос на екрана се усили и още един взрив, по-мощен от първия, разтърси сградата. Бях готов да побягна, но ръката на Ртъслри ме задържа:
— Спокойствие и вяра, Луи. Не забравяй, че сте ергонец от Йъ Уа… А това там не е повече от един смешен фойерверк.
Погледнах го с известен страх. Ама че фойерверк Загиването на цели планети, страшното избухване на една звезда, което можеше да унищожи всякакъв зародиш на живот на милиарди километри в пространството, тоя превениански Мефистофел наричаше фойерверк! Идеше ми да заплача от страх и жалост, но се разнесе отново гласът на диктора:
„А ето ги и самите нихилиани. Гледайте! Гледайте добре, ергонци!“
Под звуците на една виеща мистична мелодия, от която можеха да те побият тръпки, на екрана се появиха три невероятни същества. Те имаха по две глави. Главите им бяха обрасли с косми така, че едва се виждаха злобните им очички и тези очички бяха втренчени право в нас. Лицата им бяха сивокафяви и някак смачкани, сякаш бяха направени от амбалажна хартия. Бяха в бойно защитно облекло в кървавочервен цвят, а шлемовете си държаха в ръце. Зад тях се виждаше някаква гигантска цилиндрична инсталация, която още димеше — очевидно оръдието, произвело гибелния залп. Тримата нихилиани завъртяха кръвожадно двойните си глави, спогледаха се. После измъкнаха отнякъде по един цял крак (той можеше да бъде човешки, превениански или ергонски) И го заръфаха с голям апетит.