Призля ми. Но гласът на диктора, сега вече мек и тържествен, ме върна отново към битието:
„Спокойствие, ергонци! Спокойствие и вяра!“
Какво ти спокойствие, казах си, когато мозъкът ми стана на супа от гърмежи и светкавици. Но дикторът имаше право. Сумракът на Ни Хил със страшните глави на нихилианите изчезна. Замени го лъчезарен оранжев блясък и в тоя блясък се появиха русите глави на трима млади ергонци — също в бойно облекло и с шлемове в ръцете. Младите ергонци гледаха нагоре към небето и се усмихваха презрително. Направи ми впечатление, че бойните доспехи и шлемовете им бяха досущ като на нихилианите, само че в зелен цвят. Когато споделих това с Ртъслри, той ме тупна по рамото:
— Браво, Луи. Вие сте наблюдателен.
Лицата на ергонците бяха прекрасни като лицето на Белведерския Аполон. После те изчезнаха. На екрана заблестяха в зелените си доспехи безкрайни колони бавно маршируващи ергонци.
— Виждате охахохите в тяхното второ битие — забеляза Юй Оа.
— А кое е първото? — попитах аз.
— Работата.
Отговорът беше толкова прост, че аз се засрамих, дето сам не съм се досетил. Само че — защо тези колони маршируваха толкова бавно?
— О, това е лесно обяснимо — каза мадам Оа. — Всички ергонци, които мислят с корема си, имат забавени движения и забавени рефлекси. Това е едно неудобство, но то е неизбежно, като се има предвид, че от стомаха до очите, ушите и другите им сетива разстоянието е по-голямо, отколкото у тези, които си носят мозъка в главата.
— А доорите? — попитах аз.
— Те влизат в правилото. Пък и бързите рефлекси отдавна вече не са им нужни. Цяло хилядолетие, откак охахохите не им създават никакви грижи…
„А сега, скъпи ергонци, една малка сензация — рече дикторът, като се появи за миг на екрана. Той имаше увиснали актьорски бузи, начервени устни и се кланяше наляво и надясно, сякаш наистина беседваше с ергонците, — Ние се намираме в Залата на интелохахохите на Фелисите (Айюояйои, каза той в действителност, но я се опитайте да произнесете тая дума!). Един кардинален диспут, очакван отдавна от вас, е към своя край. Темата е: съществува ли Големият Космос и ако съществува, как той би могъл да се приспособи към неотложните нужди на доорството… Но по-добре да включим самата Зала.“
На екрана възникна едно помещение. То беше много просторно и лъскаво и бе лишено от каквото и да било, освен от неколцина усмихнати ергонци в дълги бели раса. (За пръв път виждах така облечени ергонци, но Юй Оа ми каза, че интелохахохите на Фелисите, признати за такива от закона, се обличат по тоя начин — това означавало добри намерения и девствен интелект.) Интелохахохите, като запретваха полите на расата си, понеже малко им пречеха, си подхвърляха една голяма кръгла топка. Топката летеше от един към друг бавно и внимателно и все пак се случваше да удари някого по носа, вместо да бъде хваната. Удареният, като се преструваше, че не го боли, се покланяше наляво, надясно, напред и назад. Тогава в Залата избухваше велик смях. Най-много и най-щастливо се смееше интелохахохът със сплескания нос.
Това наистина беше много весело и аз се разсмях с все гърло, като очаквах все пак започването на диспута. Но то не настъпи. Настъпи направо неговият край. Един от интелохахохите запретна расото си до корема и подхвърли топката малко по-силно, отколкото можеше да се очаква. Този, който трябваше да я поеме, я изтърва. Тутакси останалите отскочиха настрани и около злополучния интелохахох се образува голям празен кръг. Малко по-късно зад гърба му се отвори една тъмна дупка в пода. Интелохахохът погледна изтърваната топка, погледна празния кръг и усмивката му малко избледня. А когато се обърна назад и видя дупката в пода, тя съвсем се стопи. (Трябва да спомена, че за пръв и за последен път видях ергонец без усмивка.) Интелохахохът затвори очи, отстъпи назад и се провали в дупката. След това топката отново почна да хвърка между хилавите ръце на колегите му. Те сякаш не забелязаха неговото изчезване, понеже дупката в пода се бе закрила и нищо не напомняше за нейното латентно съществувание.
— Странен диспут — казах аз. — Много интересна топка.
Ртъслри бълбукна. Лала Ки стана още по-тъжна — тя гледаше прекалено сериозно на живота. Юй Оа и съпругата му не проявиха никакви признаци на вълнение.
„Както виждате, драги ергонци — обади се дикторът, — привържениците на абсурдната теза, че Големият Космос съществува, независимо от нашите ергонски потребности, претърпяха поражение. Това показва, че нашите интелохахохи не са лишени от здрав смисъл. А сега…“