Нататък следваха спортни състезания с топка, които по нищо не се различаваха от философския диалог между интелохахохите. Показаха ни и няколко сцени от всекидневието на ергонците: един татко биеше своя син с пръчка по главата, за да смъкне мозъка му по-надолу, тоест там, дето беше и неговият собствен; един хирург се опитваше да настави на пациента си бял дроб от младо теленце, понеже пациентът му бе спукал своя от викане на някакво тържество; няколко усмихнати ергонки играеха на прескочи-кобила помежду си, тъй като още не бяха си намерили мъже да ги прескачат; един младеж правеше отчаяни опити да се покатери на висок гладък стълб, но все се хлъзгаше надолу, щом стигнеше до средата — дикторът обясни несполуките на младия ергонец с неговата неопитност и слаби лакти и т.н.
За мен това бяха все познати неща и аз попитах предпазливо домакините ни дали не бихме могли да угасим видеоекрана, за да си починем.
— Невъзможно — отвърна Юй Оа. — Както включването, така и изключването става централно.
Погледнах часовника си. Видеоудоволствието продължаваше вече три часа. Оставаха още четири. Примирих се. Прекарах една тривиална ергонска вечер, каквато прекарваха собствено и милиони мои съотечественици на Земята. Накрая почувствувах, че очите ми, впити в екрана, са кръвясали, главата — изпразнена, а аз самият, погледнат отстрани, навярно приличах на оня наследствен идиот от нашия Сен Дени, когото всички познаваха и който предлагаше на всеки срещнат едно ръждясало копче от панталон срещу пет милиона франка — точно толкова пари му трябвали, за да закупел Атлантическия океан и да си го отнесе в къщи, понеже сестра му имала нужда от морски бани…
Най-сетне екранът угасна и ние легнахме да спим в единствената стая на съпрузите Оа. Превенианите бързо заспаха. Вече задремвах и аз, когато чух сподавения шепот на Юй Оа:
— Кибер-доор Прим, Кибер-доор Прим.
— Кибер-доор Прим слуша — произнесе един металически глас някъде откъм тавана.
— Кибер-доор Прим, мога ли да легна при жена си? — попита все така тихо Юй.
Последва дълга пауза.
— Закъснял си, Юй Оа — рече най-сетне металическият глас. — Квотата за новонаправени ергонци тази вечер е изпълнена. През денонощието са починали триста осемдесет и шест хиляди седемстотин двайсет и четири ергонци и точно толкова разрешения вече са дадени.
— Кибер-дооре Прим — рече умолително Юй Оа, — няма ли някой, който в момента…
— Има. Един бере душа, но той ще свърши три минути след настъпването на новото денонощие… Не мога да ти помогна Юй Оа. Запази си ред за утре.
— Добре — въздъхна Юй, а след него и жена му.
Господи, рекох си аз, ето нещо, което в моята Франция никога не може да се случи. Тия ергонци били страшни камили.
И заспах.
Не се усмихвайте, братя мои земляни. Мога да потвърдя под клетва пред което и да е френско съдилище и даже пред кварталния ажан на Сен Дени, че всяка дума, произнесена от моята уста и запазена в тоя кристален фонограф, е самата истина и даже — че тази истина звучи бледо в сравнение с ярките ергонски факти. Ако нещо от моя разказ все пак ви се стори смешно, спомнете си колко смешни ни се струват понякога дори нравите на съседки народи, да не говорим за по-далечните, и тогава ще разберете защо много от онова, което у нас буди смях и недоверие, ергонците го приемаха напълно сериозно и още по-сериозно го вършеха.
Освен това не всичко, което изглежда смешно, е смешно в действителност. Например колко смешни са изглеждали в средата на двайсетия век двукраките телета със зелени фуражки на главите и с фотоапарати „Цайс Икон“ в предните копита, застанали пред Джокондата в Лувъра, пред гневния Исус в Сикстинската капела или пред бюста на собствения си Гьоте във Ваймар! Но всъщност те съвсем не са били смешни. Те са били авторите на Орадур сюр Сен. Те са си подвързвали книгите със златиста човешка кожа. Със същите „Цайс Икон“ те са се снимали пред бесилки или когато, запретнали ръкави, са хвърляли пеленачета в рововете на Бабий яр. Тъй че между смешното и страшното понякога има само една крачка.
Ние няма да направим тази крачка. Едно, защото в това, което видяхме и чухме на Ергон, нямаше нищо страшно, и второ — ние с Ртъслри и Лала Ки бяхме пътешественици, туристи, наблюдатели, а нито една от тези роли не ни предразполагаше да приемем Ергон достатъчно сериозно. Пък и в действителност това беше една цивилизация, напълно разумна и просперираща, дето всичко протичаше по железните закони на логиката. Ртъслри ми обясни даже, че като ми превел името на тая цивилизация с думата Ергон, той имал предвид латинското „ерго“, с което започва всяка заключителна мисъл. Той даже ми даде за пример съждението на Диоген Синопски: петлите са двукраки; ние сме също двукраки; ерго, ние сме петли… Но, естествено, аз не мога да наричам тази планета направо „планетата Следователно“ или „планетата Значи“. Би звучало твърде прозаично.