Събудиха ме фанфароидните звуци, идващи от стената-екран, и първото нещо, което видях, като разтърках очи, беше широката благожелателна усмивка на Супер-доора. Моите превениани и домакините се бяха събудили преди мен. Те поглъщаха сутрешното сексаблюдо, гледаха усмихнати в лицето на Доора и разговаряха тихичко, без да движат устните си. Само взривовете на екрана ги прекъсваха от време на време. Вслушах се в разговора и той ми се видя странен: Ртъслри питаше Юй Оа кога е бил построен Храмът на Статуквото.
— Веднага след вашето първо посещение — отвърна Юй. — Ако си спомняте, идеята за Храма вече витаеше във въздуха… Оттогава нищо не се е променило, освен някои подробности, свързани с растящата опасност от страна на Ни Хил.
— И толкова време нито една девиация? — възкликна Лала Ки. — Но това са близо две ергонски столетия!
Дявол да го вземе, казах си, и ергонците са дълголетни като превенианите. Тия същества си играят с вековете, както ние с минутите. Когато отиват на среща, те навярно поглеждат часовниците си, но не изпадат в паника, ако са закъснели с някой и друг век.
— Напротив — каза Юй Оа. — След изграждането на Храма девиациите се увеличиха временно. Известно е, че колкото по-стриктно е очертана посоката на движението, толкова по-вероятни стават и девиациите. Сами знаете, Лала Ки, ако тръгнете по опънато въже, без продължителна тренировка, непременно ще паднете… Впрочем, напоследък девиациите бяха сведени до минимум. Особено след въвеждането на гастрономическата декада.
— Но защо? — попита наивно Лала Ки.
— Поради смъкването на главния мозък на ергонеца към стомаха. Даже у тези, които запазиха неговото предишно местоположение, девиациите са рядко явление.
— Естествено — кимна Ртъслри. — Това личи по уличното движение.
Не разбрах нищо от тоя загадъчен диалог. Поздравих и седнах да изям своето сутрешно сексаблюдо. На екрана показваха снощната програма, само че в резюме. Юй Оа беше любезен да ни обясни, че програмата била само една за цялата декада и всички я гледали по три пъти на ден, сутрин, обед и вечер, за да могат по-добре да я усвоят.
— Но кога ви остава време за работа? — учудих се аз.
— О, нашето денонощие съдържа петдесет и три часа, осем минути и пет секунди. Има време за всичко. На видеоекрана ние посвещаваме само някакви си двадесет и седем часа… Но да вървим. Докато вие спяхте, аз измолих разрешение от Кибер-доор Прим да посетите днес Пантеона на интелохахохите и Зоопарка на Фелисите. Ще ви придружава моята съпруга, защото за мен е работен ден. Аз ще ви чакам в Пантеона. И не забравяйте, че сте мои роднини от Йъ Уа.
Юй Оа излезе бързо. Малко по-късно ние с Ртъслри и Лала Ки, придружавани от мадам Оа, се запътихме към
Пантеона на интелохахохите.
Всъщност, като ни превеждаха по тоя начин названието на мястото, дето отивахме, нашите интерпланетни дешифратори не бяха съвсем точни. Много по-живописно звучеше то на описателния език на ергонците: „Големият каменен саркофаг, населен от интелектуални охахохи, на които е разрешено да мислят и изменят материята, с цел, да се постигне нейната неизменяемост и да се редуцира нейното движение до състоянието на абсолютен покой, както на Ергон, така и по възможност в цялата Вселена“. Но аз разбирах донякъде затрудненията на нашите дешифратори. Нито един кратък израз на землянски или на превениански език не би могъл да помести цялото мисловно богатство на това название. Освен това дешифраторите явно, макар и погрешно, асоциираха саркофага с пантеон, а думата интелохахохи те използуваха просто за по-голяма лаконичност.
Както и да е, към Пантеона на интелохахохите ние тръгнахме, предварително изпълнени с чувство на страхопочитание. Ние се отказахме от летящия сандък, който ни предложи мадам Оа, за да можем по-добре да опознаем Фелисите.
Над столицата светеха едновременно двете оранжеви слънца — едното на изгрев, другото на зенита. Въздухът имаше чуден портокалов цвят. На портокаловото небе плуваха кръгли портокалови облачета, прозрачните сгради излъчваха портокалов блясък и всичко приличаше на весела детска рисунка, увеличена от гигантски обектив. Даже редките фелиситани и фелиситанки, които се движеха чинно из улиците и водеха за ръка малки фелиситанчета, като ги учеха да ходят по правите кафяви ивици, изглеждаха облечени в портокалови кори — толкова ярка бе оранжевата светлина на тази планета. От време на време някое фелиситанче, все още необучено, види се, се отскубваше от родителските ръце и с игрив смях хукваше по жълтото пространство между ивиците, но тутакси биваше настигнато от най-близкия кибер-доор. Като святкаше с многобройните си зелени видеолещи и ласкаво въртеше опашка, разумното металическо куче внимателно захапваше дрехата на малчугана и го отнасяше на родителите му — при това не забравяше да им напомни, че трябва да се грижат по-добре за наследника си. Родителите се усмихваха широко и смутено. Тази идилична гледка толкова много ме трогна, че аз не забелязах как съм прекрачил извън кафявата ивица и сам трябваше да бъда въдворен върху нея. Кибер-доорът, който ми помогна в това отношение, известно време ме придружаваше отстрани и ме оглеждаше със своите лещи. След това внезапно ги затвори и изостана.