— А изкуствата? — попита Лала Ки, като се надяваше да обогати превенианското изкуствоведство.
— О, те станаха жертва на собствените си болести — отвърна Юй Оа. — Неотдавна при опит да бъдат излекувани, те починаха.
— Кои те? — не разбра Лала Ки.
— Изкуствата.
— От какво починаха?
— От вулгарна анемия. Ето как се случи това. Една сутрин Фелисите узна, че Върховният Доор се бил събудил с много силен сърбеж на едно много неудобно място. Не можел нито да лежи, нито да седне. Тичането из покоите също не му помогнало. Медиците установили някаква непозната болест и дълго си блъскали главите как да я нарекат. Най-сетне й дали странното име хемороиди, въпреки настояването на един от тях да я кръстят маясъл. Но от това на Доора не му станало по-леко. Понасяйки героично сърбежа, той се замислил. И открил, че заразата идва от симфоничния оркестър, който го приспивал всяка вечер, Той се вгледал и в останалите изкуства — те също пъкали от бацили… На следващия ден бе констатирано на специален събор на Доорството, че всъщност изкуствата цели векове само са развращавали нашия целомъдрен Ергон и под прикритието на своята забавност са пръскали всякакви зарази.
— Какъв ужас! — възкликнах аз. — И защо са ги търпели в такъв случай?
— Поради невежество. Но Третото Доорство веднага взе необходимите мерки. За да бъдат ефикасно обезвредени, изкуствата биваха систематично поставяни в специални херметични дезинфекткамери. Наистина бацилите им почнаха да намаляват, но същевременно, поради липса на кислород в камерите, почна да намалява и хемоглобинът в кръвта им. Разбирате ли, белите кръвни телца, като нямаха какво да ядат, се нахвърляха върху червените. Противоречието бе неразрешимо: лекуването водеше до скоропостижна смърт. На Доорството остана само да се погрижи за погребението.
— Жалко, наистина — казах аз…
— О, мосю Гиле — въздъхна Юй Оа. — Доорството бе страшно опечалено. По-тържествено погребение Ергон не е виждал. Самият Супердоор свали сомбрерото си пред останките на скъпите покойници. Беше даден прощален салют от три атомни залпа по посока на Ни Хил, а Храмът на Статуквото бе покрит цяла декада с бял чаршаф в знак на траур… О, мосю Гиле, скръбта ни беше голяма.
Лала Ки унило наведе глава: по всичко личеше, че тя няма какво да прави на Ергон, освен може би да положи един венец върху братската могила на музиката, живописта и театъра. Ртъслри бълбукаше мрачно и кимаше като превенианин, който отдавна бе прозрял тайните на Ергон. Но аз бях удовлетворен. В моята нероновскокалигуловска Франция този проблем беше решен само частично в смисъл, че терапията там се ограничаваше с потапяне в кипяща и в ледена вода и съвсем спорадично прилагаше като стимулатор публичния бой с тояги — поради което изкуствата агонизираха, без да могат да издъхнат радикално. А тук! Каква блестяща находчивост! Какво гениално остроумие! Не, тези ергонци все повече ми харесваха.
Преминахме в третия корпус. Още отдалеч познах, че тук се помещават точните науки: из коридорите се носеше приятна миризма на химикали, на тоалетни и на плесен. Често се раздаваха викове: „Ойаийауйа!“ (Еврика!), което показваше, че големите открития валяха като градушка. Заключените врати тук бяха малко, а пред отключените бяха наклякали кибер-доори — по това можеше да се съди за изключително важното значение на този корпус.
Най-забележителното в това светилище на ергонската наука бяха не толкова нейните постижения, колкото удивителната целенасоченост на усилията, пълната хармония на желанията и целите. Всичко, което се вършеше тук, биеше в една точка и тази точка се заключаваше в доуреждането на ергонското битие. Това ни направи впечатление още в първата зала, в която влязохме.
В залата работеха две групи интелохахохи, обърнати гърбом една към друга. Групата отдясно се бе навела над една маса, покрита с колби, реторти и епруветки, от които се вдигаше пара. Групата вляво пък се трудеше над конструирането на някаква апаратура, напомняща до голяма степен гигантска центрофуга. Щом се завъртеше маховикът на центрофугата, от нея започваха да хвърчат сини искри по всички направления. Една такава искра ме чукна по челото и аз едва се удържах на нозете си, защото усетих внезапно приятна лекота в главата и непреодолимо желание за сън. Даже се опитах да се излетна на пода и щях да го направя, ако Ртъслри не бе ме ощипал навреме по ръката.