— Да, но ако някому се прище да се отбие в таверната? — попитах аз.
— И това е предвидено — отвърна И Ое. — Пътеките Йауиюайя, или съкратено — на Йяу, както ще се наричат, ще минават след работно време непременно през някоя таверна.
— Но ако някой не желае да вземе аперитив?
— Няма да вземе. Но през таверната ще мине.
— Но предположете — не мирясвах аз, — че някой би пожелал да напусне своята силова пътека и да си поскита например из ергонските полета?
На тоя въпрос И Ое само хихикна. Той отиде до една клетка, дето се боричкаха няколко осмокраки кученца (тук разбрах, че кибер-доорите са направени по техен образец), и пусна едно от тях в залата. Почувствувало свобода, осмокракото пале с весел лай почна да скача около И Ое, но последният се отдалечи в ъгъла на помещението и пусна в действие някакъв апарат. Кученцето изквича. После то се люшна няколко пъти ту на една, ту на друга страна и хукна в права линия до отсрещната стена. Върна се при господаря си също така в права линия. То тичаше и се олюляваше от време на време, сякаш някой го блъскаше и направляваше движенията му.
— Сега внимавайте — рече И Ое и като приклекна встрани от линията на движението на палето, викна силно: „Юой, тук Юой?“
Палето се спря за миг. След това опита да се хвърли към господаря си, но падна по гръб, отблъснато от невидимата сила. Тогава то направи един скок, по-скоро опит за скок, в който вложи всичката си енергия. Леко изпращяване, къс синкав блясък във въздуха и… паленцето изчезна.
Останахме втрещени. Ртъслри погледна интелохахоха с мрачна ненавист.
— Вие сте постигнали много нещо, уважаеми И Ое — каза той.
— Нали? — отзова се възрадван И Ое. — Както виждате, напускането на пътеката на Йау е невъзможно, понеже води до незабавна сублимация. Щастлив съм, че нашето изобретение ви се нрави.
Тук се случи нещо извънредно. Лала Ки, преодолявайки своето превенианско хладнокръвие, се приближи до И Ое и най-неочаквано му завъртя една плесница. Още по-неочаквана беше обаче реакцията на И Ое. Вместо да се разсърди или да извика, той се поклони дълбоко, като притисна ръце към гърдите си. От това аз заключих, че или бе свикнал с плесниците, или на Ергон те бяха обичайната форма на благодарност и признание на заслугите.
— И едното, и другото — каза Юй Оа, когато напуснахме физическата лаборатория. — Приемането на плесници с чувство на радост и признателност е най-голямото достойнство на нашите интелохахохи.
Един кибер-доор, който през цялото време ни придружаваше, джафна в знак на съгласие.
Побързахме да преминем в четвъртия и последен корпус на Пантеона. Юй Оа ни предупреди, че тук не бива да задаваме въпроси, нито да възразяваме, тъй като и едното, и другото било безполезно.
Последният корпус, подобно на първия, се заемаше от една единствена зала. Залата от своя страна се заемаше от един единствен интелохахох. Тя бе боядисана в черен цвят, понеже светлината разсейвала мисълта — както ни обясни Юй Оа — и единственото бяло петно в нея бе расото на интелохахоха.
Този интелохахох беше невероятно мършав. Сините склеротични жилчици на голия му череп пулсираха едва-едва, лицето му беше тъмно и набръчкано, нозете му трепереха тъй, че той целият се тресеше. Това не му пречеше обаче да тича от единия до другия край на залата с необикновена, неергонска скорост. От време на време той изчезваше по едни стълби в един отвор на тавана, който, както разбрахме; водеше в кулата — същата кула, която бяхме забелязали преди да влезем в Пантеона. Там той се бавеше известно време, а след това се появяваше и хукваше с още по-голяма скорост из помещението.
Щом ни видя, престарелият интелохахох се спря за миг.
— А, млади хора — изписка той. — Какво ви носи насам? Какво търсите тук? Някоя идея? Хе-хе! Ако имах, с удоволствие… Но нямам, нямам. Да имате вие някоя излишна?
Като не получи отговор, той изтича до дъното на залата, което му отне половин час и отново се върна.
— Да, да, нямам — продължи той. — Когато бях млад като вас, имах идеи. По цели дни седях горе, на върха на кулата и ги ловях просто от въздуха. Но сега не. Сега нямам какво да поднеса на Доорството, уви! Сега помня само трите принципа на Йауиюайа. Не вярвате ли? Ето! Дааа… Дааа… Да, първият гласи: Вселената е материална, с изключение на Ергон. Какво значи това, млади хора? Това значи: Вселената може да се движи и да се изменя, колкото си ще, но не и Ергон, понеже и доколкото само материалното подлежи на промени… Тъъй. Вторият принцип, произтичащ от първия и в пряка логическа връзка с него гласи: битието на Ергон не е нищо друго, освен функция на ергонското съзнание, по-конкретно на доорското съзнание. Третият принцип беше… беше… ах, да: всичко съществуващо е разумно и всичко разумно е осъществено. Ето, виждате ли? Тъкмо поради тоя принцип, който аз навремето развих доста подробно в сто и двадесет и първия си том, сега аз нямам нито принципи, нито идеи. Даже най-малката идейчица, която да поднеса… Защото, ако всичко съществуващо е осъществено… тоест… ако всичко разумно е вразумено… Извинете, лапсус! С една дума, цели денонощия тичам насам-нататък и… нищо. Даже по-малко от нищо!