Старият интелохахох, в чието лице аз заподозрях бивш философ, подскочи, изтича и изчезна в кулата. Когато се върна, той беше порядъчно запъхтян.
— Няма, няма и няма — пискаше старецът. — Само три оранжеви облачета над кулата. Но защо ми са облачета? Защо ми е тази черна зала? Какво правя аз тук? Да, какво правя?
Той се огледа, приближи се и зашепна поверително:
— Аз пазя костите на Йау, ето там, в онази ниша. Парче от черепа му и един пищял, съвсем автентични… Някога бяхме мнозина, които ги пазехме, но другите бяха отнесени от девиации. Аз единствен останах незасегнат. Защо? Защото аз тълкувам разтълкуваното, преповтарям реченото, систематизирам системата, онагледявам, очевидното, усъвършенствувам идеалното, подновявам новото, йонизирам монадите, диференцирам различното, утвърждавам утвърденото, раздвижвам движещото се…
Ние тихичко се измъкнахме в коридора. Но старецът бе повишил глас и ние още дълго време чувахме виковете му:
— … опростявам простото, усложнявам сложното, успокоявам покоя, унифицирам единното, дезинфекцирам стерилното, опровергавам отреченото, митологизирам митологията, реализирам реалното, аргументирам доказаното, конкретизирам, обосновавам, анализирам, синтезирам, логизирам, асоциирам, вегетирам…
Напуснахме Пантеона на интелохахохите, отнасяйки в паметта си техните бледи дистрофични лица и великолепното им старание да служат на своята планета.
Щом излязохме на улицата, петнайсетте редици кибер-доори се пораздвижиха. Ние бяхме огледани, опипани и обмирисани. Бръкнаха ни в устата и в задните проходи, претършуваха стомасите ни, изсмукаха въздуха от белите ни дробове. Като се убедиха, че не сме скрили нищо, освен добрите си впечатления, пуснаха ни да си вървим.
Пооправихме панталоните и блузите си с кафявия кръг на гърдите и забързани, доколкото го позволяваше ергонското чувство за приличие, отправихме се към
Зоопарка на Фелисите
за да се запознаем с фауната на Ергон. Юй Оа каза, че без това ние не бихме добили що-годе пълна представа за живота на планетата, а мадам Оа добави, че там добре ще се посмеем.
Зоопаркът на Фелисите се намираше недалеч от Пантеона (Юй Оа забеляза, че това било голямо удобство за интелохахохите, но аз не разбрах какво искаше да каже) и ние стигнахме там само за няколко минути. Аз изпитвах предварително удоволствие, като очаквах да видя чудновати образци на ергонския животински свят и да се запозная с биологическата еволюция на тази странна планета.
Ограден от висока зъбчата стена, Зоопаркът заемаше голямо пространство, почти толкова голямо, колкото и самата Фелисите. На всеки десет метра стените бяха снабдени с четвъртити кули, от чиито бойници надничаха шлемовете на въоръжените охахохи. Освен това пред масивните железни врати, в момента отворени, се бяха настанили няколко отряда кибер-доори. Това ме стресна не на шега И аз запитах толкова ли са опасни зверовете-експонати, но Юй Оа ме потупа успокоително по рамото. Пък и от вътрешността на зоопарка се носеше непрекъснат смях.
Влязохме. Намерихме се на една широка алея, от двете страни на която бяха инсталирани големи клетки с дебели железни решетки. Групи ергонци, дошли с жените и децата си, се трупаха пред клетките и се превиваха от смях. Те се провикваха на своя пеещ език, вдигаха децата над главите си, за да им покажат животните, и хвърляха в клетките остатъци от храна — точно така, както правим ние с вас, братя земляни, когато посещаваме такова място.
Поразбутахме ергонците пред първата клетка и се приближихме до решетката. Отначало не видях нищо, стори ми се, че клетката е празна, но като проследих погледите на публиката, успях да зърна някакво същество в най-отдалечения и тъмен ъгъл. Съществото бе клекнало на двата си задни крайници и дъвчеше нещо. Очите му, втренчени в зрителите, светеха. То приличаше на лъв и на маймуна едновременно.
— Бедни идиоти — произнесе внезапно съществото на най-чист ергонски език. — Бедни, нещастни идиоти!