Оглуши ме взрив от жизнерадостен ергонски смях. Публиката се държеше за коремите и се превиваше. Ергонките се удряха по бедрата и даже стискаха нозе, като се оглеждаха за най-близкия клозет.
— Юй Оа — пошепнах аз поразен. — Нима животните у вас говорят?
— Да — каза Юй Оа.
— Бедни, нещастни, загубени идиоти — повтори животното.
И бавно се изправи. То се изправи, боже мой, на задните си нозе, а предните скръсти на гърдите си, сякаш се готвеше за борба, и ми се стори, че пред мен стои не лъв и не маймуна, а най-обикновен ергонец. Гръдта му беше космата, косите рошави, очите презрително свити.
Новата поза на съществото предизвика нов изблик на веселие. Към него полетяха късчета храна, а по-безсъвестните и децата му подхвърляха камъчета. То обаче перваше камъчетата настрани и бързо излапваше храната. После плю към зрителите:
— Смейте се вие, нещастно стадо. Ревете, пищете, пляскайте се по бедрата… Аз съм сам, но съм прав, Прав съм, но съм сам. И вие ще ме храните, както храните доорите — такава ви е съдбата. Ха-ха-ха!
И то обърна гръб на зрителите. Взрив от смях ме накара да затворя очи. Когато ги отворих, видях една табелка, прикрепена към решетката. На табелката пишеше (Юй Оа ми преведе): „Животно с всички белези на примитив от миналия век. Не си пъхайте ръката през решетките“. Странното същество отново се бе свило в своя ъгъл и повече не се обади.
Не знаех какво да мисля. Що за фантастичен зоопарк? Може би това беше някакъв особен, ергонски цирк — с всички тези зъбчати стени и стражи, които го обграждаха, и със сърдития неусмихващ се ергонец в клетката? Или присъствувах на някакъв драматизиран анекдот, чисто фелиситански, който щях да разбера след като ми се обясни? Или животните на Ергон наистина притежаваха дар слово и имаха измамната външност на ергонци? Защо не в края на краищата? Във Франция аз имах достатъчно съотечественици, които, обратно, носеха явния облик на животни и даже не се сърдеха, когато ги наричаха лисица, камила, чакал, хиена, свиня, маймуна и т.н. Спомних си освен това, че земните животни пък се поддаваха на дресировка и от своя страна удивително изобразяваха човешки навици и характери. Имаше на моята рю дьо ла Гер един стар фокстериер, останал вече без зъби, но ужасно привързан към своята фокстериерка; когато кварталните кучета се струпваха около нея да я ухажват, добре възпитаният фокстериер не ръмжеше и не се хвърляше в бой, а само скимтеше тихичко, като очакваше страстите да утихнат. Една сутрин господарят му мосю Дрюон го намери удавен в бъчвата с вода, която портиерът държеше до стълбището. Всички се питаха кой ли злодей е убил доброто куче, но мосю Дрюон беше сигурен, че то се е удавило доброволно, понеже самият мосю Дрюон имаше навика да остава в спалнята си и да плаче, когато жена му се измъкваше нощем и слизаше долу да спи с портиера. Единствената разлика между Дрюон и неговия фокстериер бе, че човекът не се удави, а продължаваше да служи като ментор в Института за поощряване на брака и раждаемостта… Имаше и по-удивителни случаи. Веднъж в цирка „Патриотична лига“ наблюдавах сеанс с един дресиран делфин, поставен в стъклена вана. Делфинът владееше френски перфектно. Той вдигаше глава над водата, разказваше солени анекдоти, а накрая заявяваше, че по-умен делфин от него не ще се намери в никой океан и че той единствен би могъл да оправя делфийските работи: за тая цел му били нужни само няколко подводници, снабдени с харпуни и с яки рибарски мрежи… След сеанса, запитах дресьора как е могъл да постигне такива блестящи резултати. Той заяви, че това не му струвало почти никакви усилия. Просто слагал до ваната един радиоапарат и делфинът всеки ден слушал речите на Президента.
Тези примери ме накараха да повярвам и в животинския произход на съществото, което ругаеше на ергонски език.
Втората клетка се обитаваше от едно същество, твърде грубо на вид, но съвършено кротко. Погледът му изразяваше тиха печал. (Тия същества не се усмихваха и това ме убеди напълно, че само приличат на ергонци, но не са). То просто си седеше на пода, отказваше да яде подхвърлената храна и повтаряше монотонно, че сексаменюто на гастрономическата декада не му се харесва, понеже не съдържало достатъчно белтъчини. От публиката му възразяваха, опитваха се да го раздразнят, но то само свиваше рамене: „Аз произвеждах секса и септаблюдата, аз знам какво има в тях и какво няма. Аз сезирах с тоя въпрос Доорството“. Последният израз най-много разсмиваше зрителите.
Минахме към третата клетка. Тук зрелището беше далеч по-занимателно. Клетката беше просторна, снабдена с масичка и фотьойли. Имаше даже и някакво подобие на камина, дето горяха натурални цепеници — съвсем по английски. В полукръг около камината седяха с лули в уста няколко същества, също така съвършено голи, но които, ако се съди по поведението им, изобразяваха джентълмени. Те бяха заети с обсъждането на важен въпрос.