— Трябва да си признаем, че на последния диспут ние подхвърляхме топката твърде невнимателно — говореше един от съществата-джентълмени. — Всички я изтървахме по веднъж и сега заслужено се намираме тук. Просто бяхме забравили за дупките в пода… Но мисля, че ако напишем едно колективно прошение…
— Глупости! — възкликна друг джентълмен. — Такова прошение само по себе си е признак на тежка девиация. Вие изглежда горите от нетърпение да отлетите на Селена 2. Аз не. Благодаря.
— Но в такъв случай как бихме могли да напуснем тази клетка?
— Хрумна ми една идея — намеси се трети джентълмен, като пусна кълбенце дим към тавана. — Много просто. Да се смалим до размерите на една средна мишка, не повече, и да се промъкнем между прътите на решетката. Намаляването на ръста ще ни бъде изгодно и в друго отношение: не ще пречим на движението по улиците и не ще дразним никого — нито доорите, нито охахохите. Ще си щъкаме между краката на населението и толкова.
— Не — каза четвърти и се изтегна по-удобно във фотьойла си. — Държа на моето предложение да станем невидими. Това е единственият начин да излезем оттук и да избегнем същевременно грижите на кафявото Доорство.
— Хм, да — отзова се първият замислено. — А не би ли могло хем да се смалим до размерите на мишки, хем да станем невидими? Представете си какви простори биха се разкрили пред нас. Ах, какви простори!
— Но тогава всеки минувач би могъл да ни настъпи неволно и да ни лиши от живот — обади се колегата му отдясно. — И ние не бихме имали правото даже да писнем. Нека ми простят уважаемите колеги, но аз не виждам смисъл… Защо ще излизаме оттук? Къде ще намерим този комфорт?
Съществата-джентълмени се замислиха, като протягаха нозе към огъня и подръпваха от лулите си.
— Имате право — рече първият. — Единственото неудобство тук е смехът на тази тълпа отвън.
— Ах, тълпата — отвърна колегата му. — Тя ни се смееше и по-рано, не е ли вярно? И после, ако ние сме зад решетките от нейна гледна точка, то от наша и тя е зад решетки. Нямаме ли следователно право да й се смеем, както тя ни се смее?
— Прекрасно, това решава въпроса — викнаха единогласно джентълмените и уморени, види се, от плодоносния разговор, се приготвиха да подремнат.
Но един от зрителите хвърли в клетката парче желирана каша. Джентълмените размърдаха носове. Първият джентълмен погледна с едно око и почна тихичко да се промъква към кашата. Останалите последваха примера му. Всеки се мъчеше да пропълзи така към вкусното парче, че колегите му да не го забележат. Но като се убедиха, че това е невъзможно, всички изведнъж се нахвърлиха на плячката. Раздадоха се викове и ръмжене, заглушени от хомеричния смях на публиката. Лулите на джентълмените се търкаляха по пода… Докато се отдалечавахме от тази клетка, успях да прочета надписа й: „Животни, които бърборят. Хранят се с каша. Безопасни“.
Следващата клетка ни поднесе един скучен диалог. В нея лежаха две същества с дистрофични лица и голи глави. Те разсъждаваха.
— Великият Йауиюайя е бил непогрешим — казваше едното същество.
— Да, непогрешим — потвърждаваше другото.
— Колкото Супердоора?
— Колкото него — отвръщаше флегматично другото същество.
— Но Йау твърди, че Ергон е нематериален.
— Да, твърди.
— А ние знаем, че е материален.
— Да, знаем.
— В такъв случай Йау е погрешим?
— Много е възможно.
— И ние сме прави?
— Прави сме.
— Къде е тогава нашата грешка?
Второто същество се прозя широко и въздъхна:
— Колко пъти ще ти обяснявам? Грешката ни е, че не отидохме да обадим за нашите съмнения преди оня стар глупак от Четвъртия корпус.
— Това е несъществено от философско гледище — рече първото същество. — И тъй, великият Йау е бил непогрешим.
— Да, непогрешим…
Побягнахме от тия скучни животни и дори забравихме да прочетем надписа върху клетката им. Затова пък следващия надпис веднага ни се хвърли в очи: „Въздихател“. Въздихателят се разхождаше из клетката си с гърба напред, тъй като лицето му бе обърнато към гърба. Той ронеше сълзи и упорито повтаряше:
— Едно време беше друго… Доорите бяха други… Те ме разбираха. Те ме ценяха. Аз ги рисувах и те ме ценяха. Аз мачках, сплесквах, раздирах, задушавах, отстранявах, отнемах, раздавах, умиротворявах, повишавах, понижавах, съветвах, мъмрех… И те ме ценяха… А сега?!