— Достатъчно вдигна ръка Супердоорът и сълзите мигновено пресъхнаха, а лицата бяха огрени от вечните усмивки. — Слава на Йау и на Мене!
Церемонията бе приключила. Доорството се запъти към вратите на Храма. Тръгнахме си и ние с моите превениански и ергонски приятели.
Тълпата охахохи навън се разпръскваше. Поехме по улицата, която водеше към дома на Юй Оа. Тъмнееше ми пред очите. Девиациите продължаваха да бушуват в главата ми. Не, не скърбях за Й Ое, той бе заслужил своята участ, по дяволите. Даже съжалявах, че нашите земни изобретатели на подобни работи не се възнасят като него, а се радват на пари и уважение, докато ракът все още души човечеството. Девиациите ми идеха от гледката на великото Доорство, която не излизаше от паметта ми.
Понечих да прескоча на съседната кафява пътека, дето вървеше Юй Оа, за да го поразпитам, но за мое учудване това не ми се удаде. Една невидима сила ме отблъсна назад. Повторих опита си — същият резултат. Боже мой, пътеките на Йау бяха влезли в действие! Погледнах към Юй Оа и той кимна. Добре, казах си, че над главите ни поне няма силови полета, инак бихме били затворени на Ергон за вечни времена.
Между това охахохите, изпълващи улиците, също бяха усетили пътеките, защото скоро се разнесоха радостни викове в чест на Доорството и на Й Ое. После виковете се умножиха и се сляха в един всеобщ рев на ентусиазъм. Охахохите подскачаха и крещяха, бавно наистина, както вършеха всичко, и лицата им светеха от безумна радост. Едни се опитваха да прегърнат съседите си, но отблъснати от магнитната стена, изпадаха в още по-луд екстаз; други лягаха и ритаха с крака в изблик на чувства; трети се облягаха на силовите стени и се смееха от щастие. Всеки си имаше вече собствена пътека на Йау… Охахохите бяха щастливи.
Но имаше между тях и такива, които не викаха и не се усмихваха. Тези редки екземпляри вървяха в своите пътеки с наведени глави и никой не ги забелязваше в общата суета. Когато един такъв охахох се изравни с мене, аз го попитах:
— Фелиситанино, защо не се радваш?
Той ме погледна с мътни очи, загубени и тъжни, по-тъжни от тези на превенианите, и промърмори:
— Всичко е свършено… Късно е, късно…
Той се спря и се огледа. Наоколо му бушуваше тълпата на неговите събратя, а той стоеше, замръзнал в безмерно отчаяние. Протегна ръка наляво, после надясно, за да се увери сякаш, че не може да достигне никого. Сетне с рязко движение сграбчи кафявия кръг на гърдите си и го разкъса. С още по-рязко движение се хвърли встрани, срещу невидимата силова стена. Ефектът бе същият, като в опитната лаборатория на Пантеона: кратко припукване, ослепителен блясък — и охахохът изчезна.
Стоях потресен. Губех сили.
— Луи — викна ми Ртъслри в общия шум. — Луи, вървете и се усмихвайте.
Тръгнах, но не можех да се усмихвам. Лала Ки беше пребледняла и се опираше от време на време в силовите стени. Странно беше, че Юй Оа и съпругата му също не се усмихваха. Мадам Оа сви очи презрително.
— Самоубийци — каза тя високо. — Не им съчувствувам. Те можеха да се борят и да умрат достойно.
Заразени сякаш от примера на първия самоубиец, появиха се и други. Тук-таме в тълпата се раздаваше вик на отчаяние и блясваше кратка светлинка — сякаш блясваха и угасваха последните искрици разум на тая щастлива планета… Но виковете и крясъците се усилваха. Някои запяха и скоро цялата Фелисите гърмеше от песента:
И тъй нататък.
Избухванията на светлинки ставаха все по-редки и по-далечни, а аз се чувствувах все по-гневен и по-самотен. Умираха мои братя по разум, последните ми братя на тая усмихната оранжева планета и сякаш аз самият умирах сред тълпата, която пееше песен на оковите си и маймунски подскачаше пред пропастта, разкрила се под нозете и… И обхванат от бурни чувства и от неочаквани спомени, в които се смесиха видението на Бастилията и на Стената на Комунарите, смътните силуети на гилотината и на крайцера Аврора, аз също запях. Запях старинната песен на Йожен Потие.
За миг Фелисите се смълча и застина на мястото си. Моите приятели също. Даже Ртъслри стоеше и се вслушваше, сякаш се опитваше да си припомни нещо. Погледите на стотици охахохи се бяха отправили към мен и по лицата на мнозина от тях се изписа смут.
— Охахохи — провикнах се аз. — Бедни, нещастни идиоти! Опомнете се! Вие губите единственото, което ви отличава от животните! Вие загивате, нещастни фелиситани! На оръжие, на оръжие, граждани!