Тайната на превенианите,
които бяха така любезни да уредят моето пътешествие…
Както предполагате вече, ние се завърнахме на Големия дисколет и аз отново бях сред моите приятели — скитници из Космоса. Ах, как ми се нравеха техните печални лица след перманентната идиотска усмивка на Ергон! Как жадно поглъщах светлината на разума в техните очи. Как се наслаждавах на техните свободни движения и красиви жестове! И колко щастлив бях да видя отново моята Йер и моя Кил Гиле!
Юй Оа и съпругата му бяха веднага приети в, превенианското общество, тъй като за тях нямаше вече път към Ергон. Юй беше прекръстен на Юл Анкс, понеже превенианите не можеха да произнасят името му. Той бе назначен на длъжност главен библиотекар в Дома на Разума, а мадам Анкс — като програмистка на обезопасяващата и хигиенизираща кибернетична техника на Дисколета. Наистина тя трудно се приспособяваше към новата си работа. Понякога забравяше, че не е на Ергон и програмираше по старому, тъй че веднъж киберът, който почистваше улиците на нашия дискоград, арестува първия срещнат превенианин, натика го в собствения му кабинет в Дома на Разума и постави на вратата надпис: „Животно, което излиза от дома си преди определения кибер-доорски час“. Арестуваният се оказа самият Бан Имаян. Превенианите дълго трябваше да убеждават кибер-метача, че е станала грешка в програмирането и че трябва да се махне от вратата, пред която бе застанал да пази арестанта. Слава богу, че тоя кибер излезе по-разбран от някои органични същества. Не стана нужда да бъде демонтиран.
След едно ново фиксиране на паметта ми в компанията на Бен Коли, аз завърших историята на земните цивилизации и предадох няколко кристални фонографа в Дома на Разума. Бях отново безработен. Когато оставах сам, разхождах се из парка на Големия дисколет. Откривах прозорец към Космоса и с часове наблюдавах звездното пространство. С мен понякога идваше Юл Анкс и ние, същества от два различни свята, се взирахме с еднаква тъга в мрачините на Великата пустота. Случваше се да му разправя нещо от бурната история на Земята. Тогава Юл Анкс ме поглеждаше с нескривана завист:
— И вие се движите там където и както си искате? Не стават ли избухвания?
— Стават — казвах аз. — Когато ножът опре до кокала… Тези избухвания ние наричаме революции.
— Да, вашите охахохи не приличат на нашите — отвръщаше Юл замислено. — На Ергон не е имало нито едно истинско избухване.
Когато му съобщих, че една огромна област от земното кълбо, почти цялото източно полукълбо се управлява от охахохи, той не ме разбра.
— Искате да кажете, че охахохите стават доори? Да допуснем, че това е възможно… Но нали в момента, в който охахохът стане доор, той престава да е охахох?
Опитах се да му обясня, че охахохът наистина престава да е охахох, но това не значи, че се превръща в доор, защото изчезва самото доорство като понятие. Юл Анкс обаче трудно възприемаше тези обяснения.
— И мозъците на вашите земни охахохи и досега са в главите им? — не можеше да се начуди той.
— Разбира се.
Впрочем аз не бях много сигурен в това, тъй като в последните години преди отвличането ми в Космоса, голяма част от населението на Земята не само си кротуваше под егидата на Фирмите и Президентите, но и охотно се оставяше да бъде изпращано ту тук, ту там, за да въвежда ред и да натиква мозъците в стомасите — но не казах това на Юл, за да не го разочаровам. В края на краищата той имаше нужда от един идеал.
Странно ми е сега, като си помисля, че в тоя последен период от моето пребиваване на Големия дисколет, аз живеех сред превенианите, без да се запитвам какво ме очаква по-нататък. Струваше ми се, че никога не съм имал друг живот и винаги съм странствувал из Галактиката заедно с тях. Моето настояще, с Йер и Кил до мене, бе достатъчно щастливо, за да мисля за бъдещето.
А между това Големият дисколет често преместваше пространството и ние прекарвахме продължителни анабиози. След всяка анабиоза нашият дисколет се оказваше в нова непозната част на Галактиката, а ние — на онова място, дето ни бе заварило дълбокото замразяване. Веднъж се събудих прав и с четка за зъби в устата и много се смях. Друг път се размразих на върха на едно дърво в парка, дето се бях покатерил, за да си припомня детските години. Трети път се намерих в прегръдките на Йер и ние продължихме оттам, докъдето бяхме стигнали.
Забелязах обаче, че Йер Коли след всяка анабиоза ставаше все по-мълчалива и по-тъжна. Тя рядко бълбукваше на някоя моя шега. Понякога, когато протегнех ръце да я погаля, тя не реагираше — само ме гледаше с отсъствуващи очи, отдадена на някаква своя мисъл, после се залавяше да върши нещо и явно избягваше обясненията. Случваше се да прегърне Кил, да долепи страна до лицето му и дълго да стои така, без да почувствува дори, че синът й нервничи. По това време Кил беше почнал вече да се заглежда в превенианските момиченца, имаше пъпки по челото си и съвсем не му беше до майчините нежности. Бащината му природа явно надделяваше над превенианската.