Галошите на щастието

— Подарете нещичко, милостиви господа!

Всички стени бяха покрити с надписи; половината от тях не говореха никак в полза на хубавата Италия.

Поднесоха обяд. Супата беше чиста водица, подправена с пипер и с горчив зехтин, който играеше главна роля и в салатата. Най-хубавото ястие бяха развалени яйца и печени петльови гребени. Дори виното имаше особен вкус и приличаше много на лекарство.

През нощта запречиха вратата с куфари и с друг багаж. Един от пътниците остана да варди, другите легнаха да спят. Пазеше нашият богослов. О, колко задушно беше вътре! Горещината измъчваше хората, комарите бръмчеха и хапеха, просяците охкаха насън.

„Да, хубаво е да пътуваш! — мислеше си богословът. — Само че без тяло. Да би могло то да лежи на едно място, а пък душата да пътува, дето си иска. Тогава пътуването би било наистина приятно. Където и да ида, все нещо ми липсва, навсякъде жадувам за нещо по-хубаво. Да, нещо по-хубаво, най-хубавото на света! Но де е то и в какво се крие? Всъщност аз зная много добре какво искам: аз искам да достигна блажената цел на земното съществуване.“

Едва изрече той това и се намери пак в родината си — в къщата, дето живееше. Дългите бели завеси на прозорците бяха спуснати, посред стаята стоеше черен ковчег, а в ковчега лежеше сам той, унесен в смъртен сън. Неговото желание бе изпълнено: тялото почиваше, а душата странствуваше… „Никой не може да се нарече щастлив, докато не влезе в гроба“ — е казал Соломон и думите му се потвърдиха и тоя път.

Всеки мъртвец е сфинкс на безсмъртието. И тоя сфинкс в черния ковчег говореше същото, което живият човек бе написал:

О, смърт всесилна, мълчалива,
гробове зеят в твоя път!
Ръката твоя костелива
на прах превръща нашта плът.
Нима и мисълта ни ясна,
която граници не знай,
ведно с плътта ни ще угасне
и ще намери своя край?

В стаята влязоха две жени. Ние познаваме и двете: феята Скръб и пратеницата на Щастието. Те се наведоха над мъртвеца.

— Е — рече Скръбта, — виждаш ли какво щастие донесоха твоите галоши на хората!

— Поне на тоя, който почива тук, те донесоха трайно щастие! — отвърна пратеницата на Щастието.

— О, не — каза Скръбта. — Той преди време напусна света. Неговите духовни сили не бяха развити и закрепнали. Аз ще му направя благодеяние.

И тя сне галошите от нозете му. В тоя миг смъртният сън се прекъсна, мъртвецът оживя и стана. Скръбта изчезна, а ведно с нея изчезнаха и галошите. Навярно тя ги сметна за своя собственост.