За галошите това беше достатъчно. В един миг фигурата на студента се сви и той започна най-необикновеното си пътуване по сърцата на зрителите, които седяха на първия ред. Първото сърце, в което попадна нашият студент, принадлежеше на една дама; ала в първата минута нему се стори, че е попаднал в някакъв ортопедичен институт, и то в оная стая, дето по стените са накичени гипсови отливки от осакатени части на човешкото тяло. Разликата беше само тая, че в института отливките се правят, когато болният постъпва там, а тук, в сърцето на тая дама, те бяха направени след излизането на добрите хора. Тук се пазеха грижливо отливки от физическите и духовните недостатъци на дамата.
Студентът побърза да премине в друго женско сърце. Тоя път му се стори, че се намира в голяма, величествена зала, където хвърчеше белият гълъб на невинността. Тук той охотно би коленичил, но трябваше да продължи пътуването си нататък. Той се чувствуваше просветлен и достоен да влезе в следното светилище. Последното му се стори като бедна стаичка, в която лежеше една болна майка. През отворения прозорец струеше топла слънчева светлина, от малкото дървено сандъче на покрива кимаха чудни рози, а две небесносини птички пееха за детската радост в това врем е, когато болната майка се молеше за своята дъщеря.
Сетне студентът пропълзя на четири крака в една касапница, натъпкана от горе до долу с месо. Това беше сърцето на един богат, уважаван човек, чието име навярно беше записано в адресната книга.
Оттам той попадна в сърцето на неговата съпруга: то приличаше на стар, по-луразвален гълъбарник. Портретът на мъжа й играеше ролята на ветропоказател. Към тоя ветропоказател бе привързана входната врата, която ту се отваряше, ту се затваряше, според това, на коя страна се обръщаше съпругата.
След туй студентът се намери в една огледална зала, подобна на оная в Розенбургския дворец. Но тук огледалата увеличаваха предметите до невероятни размери. Посред залата седеше като някакъв Далай Лама нищожното „аз“ на стопанина и съзерцаваше с благоговение своето собствено величие.
После на студента се стори, че е попаднал в един тесен игленик, пълен с остри игли. Той си помисли, че е влязъл в сърцето на някоя стара мома, но се излъга: туй беше сърцето на един млад офицер, накичен с орден; за него казваха, че бил „човек с ум и сърце“.
Съвсем зашеметен, нещастният студент изхвръкна най-после от сърцето на последния зрител от първия ред. Той дълго време не можеше да се опомни — не, всичко туй се дължеше на неговата богата фантазия!
— Господи! — въздъхна той. — Аз сякаш наистина започнах да се побърквам! Пък и отгоре на туй каква нетърпима горещина — кръвта кипи в главата ми! — В тоя миг той си спомни за приключението през миналата нощ, когато главата му се беше заклещила между железните пръчки на решетката. „Да, ето откъде води началото си всичко туй! — мислеше си той. — Трябва да взема навреме мерки. В такива случаи, казват, руската баня била много полезна. Ех, да можех да лежа сега в банята!“
И в същия миг студентът се намери в една добре затоплена баня. Но той лежеше облечен, с обуща и галоши. От тавана капеха по лицето му капки гореща вода.
— Ух! — извика той и скочи, за да се облее със студена вода. Баняджията започна също тъй да вика, като видя в банята облечен човек. Ала студентът не се смути и му пришепна на ухото:
— Хванал съм се на бас, че ще вляза тук с дрехите!
Когато се прибра в къщи, той залепи на шията и на гърба си по една синапова книжка, за да прогони лудостта, която го беше обхванала.
На следната сутрин целият му гръб беше покрит с мехури: ето какво му донесоха галошите на Щастието.
5. ПРЕОБРАЖЕНИЕТО НА ПИСАРЯ
В това време нощният пазач, когото читателят навярно още не е забравил, си спомни за галошите, намерени от него на улицата и оставени в болницата. Той отиде да ги вземе и понеже нито офицерът, нито друг някой от живеещите в тая улица ги признаха за свои, галошите бяха предадени в полицията.
— Също като моите! — рече един от полицейските писари, като разглеждаше галошите и ги сравняваше със своите. — Дори очите на обущаря не биха могли да открият някаква разлика между тях.
— Господин писарю! — каза един от служещите, който влезе в стаята с някакви книжа. Писарят се обърна и заприказва с него, а когато остана сам и погледна отново галошите, той не знаеше вече кои бяха неговите: тия отляво ли или другите отдясно.