— Какво е направил? — го попитах. Бирата не беше достатъчно студена, но все пак носеше утеха.
Той вдигна рамене.
— Доста време е минало. Накрая едно от децата подметнало нещо на Нанси. — Той дръпна лаконично от цигарата си — сдържаност, която бе упражнявал, но още не бе овладял. — Ченгетата отведоха децата. И него отведоха. Съобщиха на Нанси, че по тялото й имало синини.
Онова, което помня за мъжа от тогава, бе колко безпомощен изглеждаше той и как си личеше, че неговата безпомощност го е направила жесток.
— Онези момичета са ти племеннички, а? — гласът на хлапето беше тънък и провлачваше думите екстравагантно с отрепетиран тексаски говор.
— Да.
— И сте дошли на почивка, а? Говорих с голямата. Каза, че си ги довел заради плажа. И татко й бил умрял.
Кимнах. Топъл ветрец прошумя в полицейската лента, преградила вратата, палмовите листа затракаха.
— Съжалявам за него. — Той изстреля фаса си на другия край на паркинга и прокара пръсти по скалпа си. — И аз съм на почивка. Кротувам.
Пуснах си го покрай ушите и отпих глътка бира.
— За какво те вкараха, ако не възразяваш да попитам?
В отговор на неговия въпрос му метнах тежък поглед и завъртях очи.
— Мда. Не се впрягай, брато. — Той се почеса по врата; кожата му беше излющена, бледнееше в пепеляви тонове и изглеждаше зърнеста на слабата светлина на бръмчащата лампа. Не беше ходил много на плаж. Дългата му рижа коса падаше женствено върху крехкото тяло, а чертите му бяха самата нищета, изострена нужда. И може би точно този просяшки вид изтръгна някакво съчувствие от мен, понеже помнех колко труд хвърлих на неговите години да не изглеждам уплашен.
— Причината да питам е — каза той, — че се чудех дали търсиш работа. Дали искаш да правиш пари. Докато си на почивка, нали се сещаш.
Погледнах го косо — тънко, сивкаво хлапе. То вдигна вежда леко наперено, намекваше ми за нещо. Преди всичко много ми се пиеше още една бира.
— Какво имаш, Убиец?
В стаята му, скрита зад алуминия, от чувал за смет се бяха изсипали дрехи, а една торба за пране, затегната с върви, изглеждаше пълна с тежки и остри предмети. Беше овързана с въже за бънджи, за да я закрепва за мотора. Иначе вътре нямаше почти нищо освен някакви скици по масата и две книги. На корицата на едната пишеше „Съвременни електронни аларми“. Другата беше бяла на цвят със заглавие „777 и други кабалистични писания“. По жълти бланки бяха нахвърляни рисунки, драсканици с мастило и диаграми, странни драскулки.
— Човече, знаех си, че си бил вътре. Беше ми ясно. Имам набито око за тия работи.
Бях взел още една бира от неговите, запалих цигара и го загледах как събира листите и ги трупа върху книгите. Пипаше придирчиво и някак дребнаво с ръце, подравняваше купчината листове от всички страни, опитваше се да нагласи хартията по квадратната шарка на масата. Изглеждаше, сякаш почти се срамува, че не може да се спре да го прави. Кръглите очила с телени рамки подсилваха излъчването му на ученик — от онези интелектуалци, пристрастени към злоупотребата с дрога.
— Добре. Ето го. Господин Робишо. Нещото. Според теб с какво се занимавам, а? Искам да кажа, според теб какво умея да правя?
Взрян в него, само дръпнах от цигарата и оставих дима да обгърне лицето ми.
— Нямам представа.
— Добре. Ето с това, брато. С това се занимавам. Аз съм крадец, и то страшно, страшно добър, мамка му.
Не му откликнах, само примижах срещу витаещия помежду ни дим.
— Добре, добре. Ще кажеш: „Е, и?“, знам аз. „Браво на теб“, ще кажеш. Е, зарекъл съм се повече да не прекарвам никаква част от живота си отново в кафеза! Зарекъл съм се да не се пробвам в нищо, освен ако не е бона фиде[21] или ако няма риск, а наградата е голяма. — Той извади няколко жълти бланки със скици на стаи, грубо нахвърляни. Много от добрите крадци са били наркомани. Дори когато са на върха на зависимостта си, те са сръчни професионалисти, но това никога не продължава дълго. За кратко остават функционално способни, правят няколко удара, по някое време започват да преуспяват и да прекаляват с дрогата, после ги хващат и като излязат, пак почват цикъла отначало. Забелязах, че по кожата между пръстите му има няколко ситни точици като ухапвания от кърлежи.
— Имах партньор, човече. Свестен тип. Стабилен. Беше малко… ами, горе-долу от ония, дето им викат „мотора на операцията“, повече или по-малко. Той ме отгледа. Занимаваше се с пласмент, понякога трупаше яки пачки. Бачкатор. Много свестен тип.