По-малко са пиршествените образи в третата книга на романа, но и тук има такива и са пръснати в различните епизоди. Ще подчертаем, че консултацията на Панург с богослова, лекаря и философа става по време на ядене; тематиката на целия този епизод — волно обсъждане на природата на жените и въпросите на брака — е типична за „трапезните разговори“.
Ролята на пиршествените образи в четвъртата книга отново рязко се засилва. Тези образи са централни в карнавалния епизод с колбасната война. В същата книга в епизода с гастрономите имаме и най-дългото изброяване на ястията и напитките, което познава световната художествена литература. Пак тук се намира прочутото прославяне на Гастер и неговите изобретения. Поглъщането и храната играят съществена роля в епизода с великана Бренгнарийл и в епизода с „острова на ветровете“, където се хранят изключително с ветрове. Тук има една глава, посветена на „монасите в кухнята“. Най-после книгата завършва с гуляй на кораба, с помощта на който Пантагрюел и неговите спътници „оправят времето“. Последните думи от книгата, с които завършва дългата скаталогична тирада на Панург, са: „Да пием!“ Тази е и последната дума на романа, написана от самия Рабле.
А какво е значението всички тези пиршествени образи в самия роман?
Ние вече казахме, че всички те са неразделно свързани с празниците, със смеховите действа, с гротесковия образ на тялото; освен това те най-съществено са свързани със словото, с мъдрия разговор, с веселата истина. Отбелязахме най-после присъщата им тенденция към изобилие и общонародност. А как се обяснява тази изключителна и универсална роля на пиршествените образи?
Яденето и пиенето е една от най-важните прояви на живота на гротесковото тяло. Особености на това тяло са неговата откритост и незавършеност, неговото взаимодействие със света. В акта на яденето тези особености се проявяват най-нагледно и конкретно: тук тялото излиза извън своите граници, то гълта, поглъща, разкъсва света, всмуква го, обогатява се и расте от него. Срещата на човека със света, която става в зиналата, гризяща, разкъсваща и дъвчеща уста, е един от най-древните и най-важните сюжети на човешката мисъл и човешкия образ. Тук човекът яде света, усеща вкуса на света, вкарва го в тялото си, прави го част от самия себе си. Пробуждащото се съзнание на човека не е могло да не се съсредоточи върху този момент, не е могло да не извлича от него редица много съществени образи, определящи взаимоотношението между човека и света. Тази среща със света при акта на яденето е била радостна и ликуваща. Тук човекът е тържествувал над света, той го е поглъщал, а не него са поглъщали; тук границата между човека и света се е заличавала в положителен за човека смисъл.
Яденето в най-древната образна система е било неразделно свързано с труда. С него са завършвали трудът и борбата, той е бил техният венец и победа. Трудът е тържествувал при яденето. Трудовата среща на човека със света, трудовата борба с него е завършвала с ядене — с поглъщане на отвоюваната от света негова част. Като последен победоносен етап в труда яденето често пъти замества в образната система целия трудов процес изобщо. В по-древните образни системи изобщо не е могло да има резки граници между яденето и труда: това са били двете страни на едно и също явление — борбата на човека със света, която е завършвала с победата на човека. Трябва да подчертаем, че както трудът, така и яденето са били колективни; в тях на равни начала е участвувало цялото общество. Това колективно ядене като заключителен момент на пак колективния трудов процес не е биологичен животински акт, а социално събитие. Ако откъснем яденето от труда, завършек на който е било то, и го възприемаме като частно-битово явление, от образите на срещата на човека със света, на вкусването на света, на зиналата уста, от съществената връзка на яденето със словото и веселата истина няма да остане нищо друго освен редица пресилени и обезсмислени метафори. Но в системата на образите на трудещия се народ, който продължава да извоюва живота и храната си в трудовата борба, който продължава да поглъща само извоюваната, надвитата част на света, пиршествените образи още запазват важното си значение, универсализма си, съществената си връзка с живота, със смъртта, с борбата, с победата, с тържеството и възраждането. Затова именно тези образи са продължавали да живеят в универсалното си значение във всички области на народното творчество. Тук те продължавали да се развиват, да се обновяват, да се обогатяват с нови оттенъци на значенията, продължавали да установяват нови връзки с новите явления. Те са растели и са се обновявали заедно с народа, който ги е създавал.