Странно беше също, че спътникът на гаучото оставаше все така мълчалив и неподвижен. През целия път той не продума нито дума, не промени положението си, не пришпори коня, а юздите висяха, преметнати през седлото. Само шапката му се бе нахлупила още повече и почти бе закрила лицето му.
Гаспар съвсем не бързаше. И сега, когато стигна върха на хълма, той спря коня си, а другият се спря сам. В далечината се виждаше „естансията“17 на Халбергер, а гаучото все се бавеше. Страх го беше да се върне.
— Под този покрив — мислеше той — в неспокойство и страх бият три сърца. Господи! Дано само едно от тях не се пръсне от мъка! Какво ще каже нещастната сеньора, когато го види? Тя няма да преживее тази скръб. А горкият Сиприано? Как ще скърби той за своята братовчедка! Цялото семейство ще бъде в отчаяние.
Той погледна към небето и продължи:
— След два часа слънцето ще залезе. Ще почакам, докато се стъмни. Не ми се ще да го закарам вкъщи по светло. Трябва да помисля как по-добре да ги подготвя. Какъв плач ще настане! По-добре да не виждам тези сълзи, да не чувам тези стонове!
С тия думи гаучото слезе от коня и го привърза заедно с другия за едно дърво. Неговият спътник, както и по-рано, остана на седлото си, а самият той легна на земята, за да помисли по-добре.
Почти незабавно чу далечен шум, който го накара да скочи и да наостри уши. Беше тропот от копита. Наистина, скоро се показа и ездачът.
— Но това е Сиприано! — възкликна гаучото. — Не е дочакал завръщането ми и е излязъл да ме посрещне.
Гаспар скочи на коня си и препусна към Сиприано, за да го подготви за ужасното зрелище, което го очакваше под дървото, където беше привързан коня с конника.
— Какво, Гаспар? — развълнуван извика Сиприано, като го видя. — Не ги ли откри? Боже! Виждам, че не си ги намерил!
— Успокойте се, намерих ги — отговори гаучото. — Ето единия.
— Само единия ли? Кой?
— Чичо ви, но за жалост…
— Мъртъв ли е? Досещам се по начина, по който го казваш. А къде е братовчедка ми? Жива ли е тя? Казвай, Гаспар, казвай по-бързо!
— Бъдете мъж, сеньорито18! Сигурно с нея не се е случило нищо страшно. Аз не я намерих, но съм уверен, че е жива. Колкото до чичо ви, пригответе се за най-ужасното. Съберете всичките си сили и ме последвайте.
Гаспар се върна назад към дървото, Сиприано мълчаливо тръгна след него. Когато видя убития Халбергер, юношата избухна в страшни викове на отчаяние и ярост.
Глава XVI
УБИТ
Слънцето пак залезе над пампасите, а сеньората все още не виждаше тези, които така трескаво очакваше. Не бяха се върнали още и онези, които бяха отишли да ги търсят.
Разстилащата се пред госпожа Халбергер савана й се струваше като страшно чудовище, което поглъща всички, осмелили се да тръгнат из нея. Когато здрачът се сгъсти и стана по-тъмно, на нея и се стори, че нечия невидима ръка спусна над равнината саван, който обви нейните вероятно безвъзвратно загинали близки.
Майката и синът стояха на верандата, докато се стъмни съвсем. Ведно с нощните сенки в душата се промъкваше отчаяние. Само Лудвиг беше с нея. Може би нямаше да се върне и Сиприано. Щом опитният Гаспар, който познаваше степта като петте си пръста, не намери мъжа й и дъщеря й, къде ще може да ги намери Сиприано! Навярно са ги хванали в плен неприятели и, може би, са ги убили. Същата участ навярно е постигнала и Сиприано, който замина по техните следи.
Колкото и ужасно да беше предчувствието, действителността беше още по-ужасна. И сякаш нарочно, само миг преди фаталната среща с връщащите се, като последен слънчев лъч пред буря, надеждата за миг озари бедната жена. Лежащото на верандата куче изведнъж с лай се втурна към потъналата в мрак степ.
Майката и синът изтичаха към перилата. Те се мъчеха да пронижат с поглед тъмата и жадно ловяха всеки звук. Като че ли целият им живот зависеше само от един звук.
Тропотът на приближаващите се коне им се стори по-хубав от всякаква музика. А ето, че се показаха и силуети на конници.
Вик на облекчение се изтръгна от гърдите на изстрадалата жена. В миг изтича тя от верандата на двора. Изтича след нея и Лудвиг. Ето конниците бяха вече близо. Но бяха само трима. Това озадачи посрещачите.
— Навярно са баща ти, Франсиска и Гаспар. Сиприано вероятно е разминал с тях — каза госпожа Халбергер. — И той ще се върне, разбира се.
— Не, майко — прекъсна я Лудвиг. — Сиприано си идва. Виждам белия му кон.