— Не! — каза тя решително и лицето й отново доби изражение на женската на ягуара. — Още не е време. Дъщерята на един воин тоба не бива да умира така. Тя трябва да отмъсти на този, който я е измамил. Нека умре най-напред изменникът, а след това ще умре и Нансена. За какво й е животът?
Но гневът й отново отстъпи място на болката. Нансена отпусна глава. Ръцете й безпомощно увиснаха. Цялата й фигура беше олицетворение на отчаянието.
Тя се готвеше да си тръгне, когато се чуха стъпки и към нея се приближи един младеж — брат й.
— Сестро, — каза той, като изпитателно се взираше в лицето й — някакви черни мисли ли те преследват?
— Не — отговори тя, мъчейки се да изглежда спокойна. — Гледах езерото, птиците, които си играят в лъчите на залязващото слънце.
— Ти самата нещо не си весела, Нансена. Отдавна го забелязах и, струва ми се, зная причината.
Нансена побледня, след това се изчерви и не отговори нищо.
— Не скривай нищо от мене и ми кажи истината.
— Какво искаш, Каолин? — някак смутено и уплашено го погледна тя.
— Изменил ли ти е той?
— Изменил! — извика тя и силно се изчерви. Ако не ти, братко, а някой друг ми беше казал тези думи, щях… Нима на мене, твоята сестра, могат да изменят! Виждам, ти знаеш всичко и няма да крия от тебе. Аз обичах Агуара, обичам го и сега. Той се кле, че ме обича, но сега разбирам, че ме е лъгал.
— Той само се е забавлявал с тебе! — възнегодува младежът. — Моята сестра, дъщеря на предводител на тоба, от такова коляно като него! О, той ще плати за това! Потърпи, Нансена! Не разправяй на никой за днешния ни разговор. За тебе ще бъде отмъстено.
Каолин си отиде и остави сестра си сама на брега на езерото, а тя се облегна на ствола на една палма и даде воля на сълзите си.
Стана й сякаш по-леко, когато се наплака. В очите й блесна лъч надежда.
— Ами ако се лъжа? — каза си тя. — Ами ако Агуара ми е верен както преди, а Коалин го убие? О, да можех да узная истината! Шебота я знае и ще ми я каже. Тя ми каза да ида на хълма тази нощ.
Но надеждата пламна в сърцето на девойката като последна искра на угасващ огън, пламна и угасна. Лицето на Нансена отново се помрачи — тя беше вече сигурна, че от Шебота ще чуе само лоши новини.
Глава XLV
ВЪЗДУШНОТО ГРОБИЩЕ
Когато мракът обгърна земята и бъбривите ара замлъкнаха в листата на палмите, конниците излязоха от скривалището си.
След два часа те бяха в подножието на хълма. Изплувалата иззад облаците луна отново ги накара да търсят прикритие. Те оставиха конете си в сянката на една скала. Впрочем, те не смятаха да спират за дълго. Всичко беше обмислено предварително, сега оставаше да действат.
Не знаейки, че Нарагуана е мъртъв, Лудвиг все настояваше да отидат направо в града. Сиприано се колебаеше. Гаспар беше решително против.
— Вие бързате, сеньор Лудвиг, — каза той — а аз ви повтарям, че който бърза, не стига далече. Сега е полунощ. Какво ще направим, ако стигнем там по това време? Червенокожите стават и лягат рано. В този момент всички спят. Ще ни посрещнат само кучетата. Приятна среща, няма какво да се каже! Гладните песове ще ни изядат. Сутринта хората ще ни защитят от тях. При това, независимо дали през деня или през нощта, най-добре е, мисля, да влезем в града незабелязано. Най-напред един от нас трябва добре да огледа всичко. Градът лежи на отвъдната страна на хълма. Изкачим ли се на върха, ще видим като на длан и улиците, и всичко, което става там. След като огледаме обстановката, ще можем вече смело да влезем в града.
Сиприано и Лудвиг се съгласиха с гаучото и решиха да пренощуват на върха на хълма.
Стръмните склонове на хълма бяха гъсто обрасли с дървета и храсталаци. Трябваше да се намери пътека.
— Ако тоба погребват именно на този хълм — а друг хълм наблизо няма — навярно направо от града насам трябва да има път, по който да се движат погребалните процесии. Но малка пътечка трябва да има и от тази страна — каза Гаспар.
Той излезе прав. Скоро те откриха твърдо отъпкана тясна пътечка, която започваше между един разклонен памучен храст и огромна агава30.
— Насам — посочи Гаспар, побутвайки коня си. — Само бъдете предпазливи, пазете се от острите бодливи листа на агавата, които могат жестоко да ви издраскат.
При тези думи той сам се наведе и мина под агавата. Сиприано и Лудвиг го последваха.
Те яздеха мълчаливо един зад друг по тясната пътечка.
Чуваше се само тропотът на конските копита.
След четвърт час те достигнаха върха. Тук пред очите им се разкри необикновено зрелище.
30
Многогодишно растение, от листата на което се получават влакна за въжета, върви и др — Б. ред.