В друго време шегите на Гаспар може би щяха да предизвикат смях, но сега младежите нямаха настроение. Лудвиг само се усмихна, а Сиприано слушаше гаучото с неудоволствие, тъй като мислеше за Франсиска и не му беше до плоски шеги.
— Домъкни я по-скоро тук, Гаспар! — каза той нетърпеливо. — Трябва да бързаме.
Шегите обаче не пречеха на Гаспар да си гледа работата. След като оседла конете, той отиде за Шебота и доведе старата магьосница, фигурата на която приличаше на вързоп парцали.
Гаучото я сложи на седлото, заповяда й да седи мирно и сам седна зад нея. Тъй като не смяташе да я носи през целия път, Гаспар не я върза за седлото. Това беше крайно непредпазливо. Когато конниците започнаха да се спускат по стръмната пътека от хълма, тракането на подковите разбуди спящите в гъстите клони маймуни и те жално завикаха. Конете се подплашиха от необикновения крясък и препуснаха. Най-много се изплаши конят на Гаспар. Той се изправи на задните си крака, загуби равновесие и падна.
Когато малко замаяният от падането Гаспар стана, той се убеди, че ще продължи пътя си сам. Магьосницата беше изчезнала.
Глава LVI
ЖЕНСКИ ГНЯВ
Нямаше нищо чудно в изчезването на Шебота. Щом усети земята под краката си и почувства, че Гаспар не я държи, тя тутакси пропълзя на четири крака в храстите. Като подгонен от кучета язовец, тя се скри в трънаците, където не би се решило да влезе дори куче.
Всяка пътека по хълма й беше добре позната. Добрала се до най-близката, тя се изправи. Огледа се и бързо, като млада, закрачи назад към гробището. Този, който беше видял преди прегърбената й фигура, не би я познал. Две силни човешки инстинкта я ръководеха — отмъщение и алчност. Заедно със страшната огърлица от зъби Гаспар беше свалил от шията на Шебота и скъпоценните украшения на Нансена, които искаше да върне на девойката, когато им доведе Франсиска.
Гняв задушаваше Шебота при мисълта, че адските й замисли не успяха. Макар че се запъхтя, магьосницата бързо се заизкачва по хълма и не спря, докато не стигна върха. Там тя, като свой човек, на когото е позната всяка гробница, се запромъква през гробищата.
Тя не се страхуваше, че ще я преследват, защото знаеше, че те за нищо на света няма да се върнат. Разговора им с Нансена не беше чула, но се досещаше за техните планове. Тя позна гаучото и неговите спътници и разбра, че те бяха дошли тук не за друго, а за да освободят пленницата, която й беше наредено да пази. От това, че пришълците бяха освободили Нансена и я бяха изпратили в града, Шебота заключи, че девойката се беше съгласила да помогне за отвличането на пленницата. Но това нямаше да й се удаде. Шебота щеше да попречи. И вещицата с всички сили бързаше към селището.
Вик на учудване се изтръгна от гърдите й, когато влезе в колибата и не намери роба си. Тя го повика — отговор не последва. Восъчната свещ догаряше, като слабо осветяваше магьосническите атрибути, но в стаята нямаше никого.
Шебота излезе от колибата и се взря в околния мрак. Ако някой я видеше, щеше да забележи, че очите й горяха като въглени. Тя цялата пламтеше от жажда за мъст. Като повика още веднъж роба си и не получи отговор, тя разбра, че той също я е измамил, освен ако не бяха измамили самия него. Тогава Шабота се отправи към шатрата на Агуара.
Нощта беше топла. Вратата беше съвсем отворена. Шебота се вслуша. Някой спокойно дишаше. Агуара спеше.
— Събуди се, сине на Нарагуана, — каза тя.
— Какво има, Шебота? — попита той, като се събуди.
— Ставай веднага! Твоите врагове са близо. В самото ти племе има измяна. Ние с тебе сме измамени.
— Кой ни е измамил? — учуди се той. — За какви врагове говориш? Кои са тези изменници?
— Ще узнаеш всичко. Засега достатъчно е да ти кажа, че твоята бяла пленница е избягала.
— Избягала! — извика той, скачайки от леглото. — Наистина ли?
— Иди в моята колиба и сам ще видиш.
— Не е нужно. Вярвам ти. Но кажи как, кога и къде е могла да избяга? Говори по-бързо!
Шебота разказа как се бяха срещнали с Нансена на хълма и как, според нея, се бяха развили събитията след това. Тя изказа и предположението, че сестрата на Каолин е помогнала на пленницата да избяга, и добави, че робът и също е избягал. С две думи — клетката беше празна. Птичката беше изхвръкнала.
Шебота знаеше накъде се бяха отправили бегълците. Докато яздеше с Гаспар, гаучото, без да се пази, беше говорил с приятелите си за мястото на срещата. Въпреки омотаното около главата й пончо, Шебота беше чула думите „памуково дърво“.