Никога нямаше да могат да настигнат Агуара, ако самата Немезида31 не им помогна, като посочи Агуара. Когато той наближи мястото, където беше нанесъл жестокия удар на роба на Шебота, конят му уплашено зацвили и се метна настрана в храсталака. Преди да успее Агуара да се измъкне оттам, нечия силна ръка улови коня за главата и запуши ноздрите му. Друга могъща длан стисна гърлото на самия Агуара. Гаспар беше спрял коня, а Сиприано беше стиснал гърлото на конника.
Вождът на тоба беше застрашен от смърт или плен. Вместо да срещне смъртта храбро, лице в лице, ловкият тоба пусна плячката си, а самият той се плъзна на земята и като змия се скри в храстите, зарязвайки коня си.
Франсиска най-напред падна в прегръдките на брат си, а след това нежно и здраво я прегърна Сиприано. Но Гаспар им напомни, че няма време и че още е много рано да се поздравяват. Трябваше да бягат колкото може по-скоро.
— Изглежда щастието пак ни се усмихна — каза той. — Съдбата ни изпрати славно конче, така че няма да яздим по двама на кон, а да не говорим, че старата вещица няма да бъде с нас. Да тръгваме по-бързо! Времето не чака!
Франсиска сложиха на коня на вожда. Всички останали се качиха на собствените си коне. Не се върнаха при памуковото дърво, а оставиха пътеката и препуснаха направо през равнината. Много искаха да отидат при убития или ранен от Агуара роб, но Гаспар каза, че е опасно да се застояват тук толкова дълго. Полупобърканият и при това опасно ранен човек само можеше да им попречи да избягат от преследвачите.
На Лудвиг и на сестра му се искаше да видят още веднъж и Нансена, но гаучото ги разубеди. Сякаш за да ги успокои, Нансена сама се обади:
— На добър час! — сбогува се девойката на чисто кастилско наречие. Гаучото се надигна на стремената и отговори на поздрава й. След това пришпори коня си и мина напред. Тримата го последваха.
Глава LIX
ВРАГОВЕ ИЛИ ПРИЯТЕЛИ?
Проблясък на радост още веднъж огря някога щастливия дом на Халбергер, който вече отдавна беше посетен от скръбта. Пътуването на Лудвиг, Сиприано и Гаспар завърши благополучно. Те доведоха вкъщи Франсиска цяла и невредима. Радостна от срещата с любимите си деца, които смяташе за безвъзвратно изчезнали, нещастната вдовица сякаш за миг забрави своята ужасна загуба. Разбира се, такава загуба не можеше да бъде заличена от паметта. Цялата предишна мъка скоро отново завладя мислите й.
Подробният разказ на Франсиска за убийството на баща й и предположенията на Гаспар относно по-нататъшните планове на злодеите, разтревожи вдовицата. Драмата не беше свършила в миналото. Опасността застрашаваше бедната жена и нейните близки и за в бъдеще.
Сега тя знаеше чия ръка й бе нанесла тежкия удар, кой беше извършил убийството и кой го беше замислил. Предположенията на гаучото се оправдаха. Франсиска беше познала Валдес. Не беше такъв човек диктаторът на Парагуай, да остави злите си планове недовършени. Той или сам щеше да побърза да дойде в дома на Халбергер, или щеше да изпрати наемни убийци. Всеки час, всяка минута можеха да очакват тяхното нападение от изток, докато от запад можеше да се яви Агуара със своите индианци.
Всичко това отрови радостта от срещата. Бегълците бяха пристигнали вкъщи, но и тук не се чувстваха в безопасност. Напротив, да останат тук беше по-опасно от всяко друго място. Те не знаеха къде да бягат по-нататък. В цялото Чако нямаше кътче, където биха могли да се скрият от преследване.
Откакто бегълците бяха напуснали Свещения град на тоба бяха минали три дни. През всичкото това време те без почивка ни денем, ни нощем бяха препускали с всички сили. Но колкото и бързо да пътуваха, те знаеха, че Агуара е близо. И ето, прекарали вкъщи не повече от час, започнаха да се стягат пак за път. Верните слуги, индианци от племето чане, им оседлаха други коне и мулета. Но къде да вървят? Това беше въпросът. Никога още пред гаучото не беше възниквала такава неразрешима задача.
За да обмисли добре положението, Гаспар се отдалечи от домашната бъркотия в саваната. Тук, наблизо до дома, се издигаше малък хълм. От неговия връх той се загледа на юг. Дали от изток щяха да дойдат враговете или от юг, нямаше значение — и в двата случая те трябваше да се зададат откъм Пилкомайо. Не за пръв път стоеше Гаспар на тази височина и наблюдаваше. Откакто се бяха върнали вкъщи, той на всеки десетина минути изтичваше дотук. Но досега не беше видял нищо застрашително. В зелената равнина нямаше нито едно човешко същество. Беше пладне. Лъчите на горещото тропическо слънце падаха отвесно. Птиците и четириногите животни се бяха скрили в своите гнезда и бърлоги. Над знойната степ се виеха само няколко ястреба — символ по-скоро на смъртта, отколкото на живота. Те сякаш предвещаваха нещастие. Ако Гаспар можеше да види онова, което виждаха птиците от висотата на своя полет, той щеше да се изплаши още повече. По равнината, по посока към имението препускаха на разстояние една миля една от друга три групи конници. Те идваха по различни пътища и от различни страни. Едната се изкачваше нагоре срещу течението на Пилкомайо, а другата отиваше надолу по течението на същата река, третата се отдалечаваше от брега към равнината. Първата група се състоеше от яздещи по двойки конници. Дрехите, оръжието, стойката, всичко издаваше, че са войници. Това бяха парагуайски кауартелероси, с Руфино Валдес начело. Той беше още много блед, ръката му беше още превързана, но по нареждане на парагуайския диктатор отиваше в дома на Халбергер, за да го разори докрай. Ако с Валдес не се беше случило нещастието при вискачите и конят му не си беше счупил крака, приятелите щяха да намерят къщата вече празна. Върналата се от плен дъщеря нямаше да завари майка си.