Пробиването на дупки за взрив е адски тежка работа. Сега се използват парни горелки с хичиянски нагревателни бобини и шистите се режат като кашкавал. На времето използвахме хидравличен чук и взрив. В мината влизахме с открит свръхскоростен асансьор. Само на десетина инча от себе си човек вижда хлъзгавите и вонящи стени на шахтата да се движат с относителна скорост шейсет километра в час. Случвало ми се е да видя миньори, обърнали преди работа за кураж една-две чашки, как залитат, протягат ръка за опора и загиват. Когато най-после асансьорът спре, скачаш от кофата и тръгваш по пътеката от талпи, поставени върху подгизналата почва. След километър или повече стигаш до работния забой. И почваш да пробиваш. И поставяш взрив. После отиваш в страничната галерия, докато взривяват и през цялото време се надяваш, че добре си избрал мястото, за да не те затрупа смрадливата мазна маса. (Ако те засипе жив, можеш да оцелееш до една седмица. Оцелявали са. След третия ден обаче за нищо не стават. Живи трупове!) Ако всичко мине добре, тръгваш към нов забой и се пазиш да не те захапят автоматичните товарачи.
Казват, че маските, които ни дават, задържат по-голяма част от въглеводородите и скалната прах. Смрадта обаче не могат. Аз лично не вярвам, че задържат всички въглеводороди. Иначе майка ми нямаше да има нужда от нов бял дроб, пък и не бе единствената, която не можеше да си го плати.
А когато свърши смяната, къде можеш да отидеш?
На бар, в общежитието с някое момиче, в клуба да играеш карти или да гледаш телевизия.
Разходки на открито не се правят много. Затова си има причини. Вярно е, че има няколко грижливо поддържани паркове. Паркът „Рок“ има дори жив плет и морава. Бас държа, че никога не сте виждали морава, която всяка седмица трябва да се мие с детергент и четка, а после да се подсушава с въздух. Иначе ще загине. Ето защо парковете са главно за децата.
Освен парковете ни остават незастроените площи от Уайоминг, а те, докъдето ти стига окото, имат вид на лунна повърхност. Никаква зеленинка. Никаква живинка. Никакви птички, катерички, домашни животни. Само няколко затлачени потоци, които, кой знае защо, под масления слой са винаги светлочервени. Казват ни, че сме щастливци, тъй като в Уайоминг рудниците са подземни. В Колорадо, където рудниците са открити, било още по-лошо.
Винаги ми е било трудно да повярвам. И сега не го вярвам, но никога не отидох да проверя.
Освен миризмата и шума тази работа създаваше навсякъде едно потискащо усещане. През омарата слънцето изгряваше оранжево-червено. Постоянна миризма. Ден и нощ тътнеж на екстракционните пещи, в които се пече и смила мергеловия варовик, за да се извлече керогена. Грохотът на конвейерите, които изкарват навън отработените шисти.
За извличане на земното масло рудата се нагрява и се разширява като пуканка. Поради нарасналия й обем тя не може да се върне обратно в рудника. Ако изкопаете планина от шиста и извлечете земното масло, останалата шлака е толкова голяма, че се натрупват най-малко две планини. Така непрекъснато се създават нови пустинни планини.
Топлината от екстракторите нагрява посевките от култури, маслото капе върху тях, а сепараторът обира израсналия слуз, изсушава го, пресова го… и на следващия ден се появява на трапезата под формата на някакво ястие.
Невероятно! Някога нефтът направо е бликал от земните глъбини, а са го използвали единствено като гориво за автомобили.
По телевизията показваха клипове за повдигане на духа. Изтъкваха колко важна е нашата работа и как изхранването на света зависи от нея. Всичко това е вярно. Не е необходимо непрекъснато да ни го напомнят. Ако не вършехме тази работа, в Тексас щеше да настъпи глад, а кърмачетата в Орегон щяха да боледуват от кважиоркоза. Това бе всеизвестно. Дневно произвеждахме пет трилиона калории, което представляваше приблизително половин дневна дажба протеин за една пета от населението на Земята. Всичко това се получаваше от дрождите и бактериите, израснали от нефтените шисти в Уайоминг и част от Юта, Колорадо и нефтените пясъци от Атабаска. Но какво щяха да правят всичките тези хора, когато и последната капка от въглеводород се превърне в дрожди?
Не е мой проблем, но не преставам да мисля по него.
Всъщност престана да бъде мой, след като спечелих от лотарията, след Коледа, когато навърших двайсет и шест години.
Наградата беше двеста и петдесет хиляди долара. Достатъчна да живея цяла година царски. Достатъчна да се оженя и създам семейство, при условие че и двамата работехме и не живеехме нашироко.
Достатъчна бе дори за билет до Гейтуей.