Когато се върнах в стаята си, Еси стоеше до прозореца и съзерцаваше светлините на Тапанско море. Изведнъж ми стана ясно кои бяха посетителките й през днешния ден. Едната от тях беше фризьорката й; от главата й се спускаше светлокафяв водопад и стигаше до кръста и когато се обърна към мен, отново видях същата Еси, която беше заминала за Аризона толкова отдавна.
— Толкова дълго говори с онзи дребен човек — отбеляза тя. — Сигурно си гладен. — Тя ме погледна за момент, изправена до прозореца, и се засмя. Предполагам, че въпросите, които се въртяха в главата ми, бяха бяха се изписали на лицето ми, защото тя им отговори. — Първо, вечерята вече е готова. Нещо леко, което може да се яде по всяко време. Второ, в стаята ми е оправено, за да можем да си легнем, когато пожелаеш. И, трето, да, Робин, имам уверението на Уилма, че всичко това е разрешено. Аз съм много по-добре, отколкото си мислиш, скъпи Робин.
— Разбира се, че изглеждаш чудесно — казах аз и може би съм се усмихнал, защото бледите й съвършени вежди се събраха.
— На похотливата си жена ли се присмиваш? — попита тя.
— О, не! Не, съвсем не — отговорих аз, докато я прегръщах през кръста. — Просто само преди малко се чудех, защо някой би желал да води живот като моя. Сега вече зная.
Любихме се внимателно и бавно, а после, когато разбрах, че нищо няма да й стане, буйно и страстно. После се хранихме с ястията, подредени на бюфета, излежавахме се и се прегръщахме, докато отново стигнахме до любов. След това — просто дремахме и се ухажвахме взаимно, докато Еси не изкоментира зад гърба ми:
— Доста впечатляващо изпълнение за такъв стар пръч, Робин. Не е много лошо дори за седемнайсетгодишен.
Протегнах се, прозинах се, потрих гърба си о корема и гърдите й.
— Ти май малко прибързано се възстанови — отговорих аз.
Не каза нищо, само отри носа си о врата ми. Съществува някакъв радар, който не може да се види или чуе, но който ми казва истината. Полежах за момент, после се освободих и се изправих.
— Мила Еси — обърнах се аз, — какво е онова, което не ми казваш?
Тя лежеше в ръцете ми, с лице обърнато към ребрата ми.
— За какво? — попита тя невинно.
— Хайде, Еси. — Не ми отговори и попитах: — Непременно ли трябва да вдигна от сън Елма, за да ми каже?
Тя се прозина и се изправи. Беше фалшива прозявка; когато ме погледна, не личеше да й се спи.
— Уилма е много консервативна — отговори тя, като вдигна рамене. — Има такива лекарства, които ускоряват оздравяването, кортикостероиди и други, които тя не желае да ми дава. С тях наистина съществува известен риск от неблагоприятни последици след много години… но дотогава, без съмнение, пълното здравно обслужване ще съумее да се справи, сигурна съм. Ето защо настоявах. Това я подразни.
— Последици! Искат да кажеш левкемия!
— Да, може би. Но по-вероятно не. И във всеки случай не скоро.
Станах от леглото и седнах гол на края, така че да мога да я виждам по-добре.
— Еси, защо?
Тя пъхна ръка под дългата си коса и я отметна от лицето си, за да отговори на погледа ми.
— Защото бързам — отговори тя. — Защото ти, в края на краищата, имаш нужда от здрава жена. Защото е неудобно да уринираш през катетър, нито пък е естетично. Защото това беше решение, което можех да взема само аз, и аз го взех. — Тя отхвърли завивката от себе си и легна. — Погледни ме, Робин — подкани ме тя. — Нито един белег! И вътрешно съм съвсем добре. Мога да се храня, да храносмилам, да уринирам, да се любя, да зачена дете, ако искаш. Не следващата пролет, или дори следващата година. Сега.
Всичко казано беше вярно. Сам можех да се убедя. По дългото й бледо тяло нямаше никакъв белег — не, не съвсем никакъв; от лявата й страна имаше едно по-светло парче нова кожа. Но човек трябваше да се взира, за да го открие. Нямаше обаче нищо друго, което да показва, че само преди няколко седмици беше рязана, кърпена и фактически мъртва.
Стана ми студено. Станах, за да завия Еси с робата й и да си наметна моята. В каната на бюфета имаше малко кафе, все още топло.
— И за мен — каза Еси, докато си наливах.
— Не трябва ли да почиваш?
— Когато съм уморена — отговори ми тя, — ще знаеш, защото ще се обърна и ще заспя. Отдавна не сме прекарвали така, Робин. Достави ми удоволствие.
Тя взе чашата от мен и ме погледна над ръба докато пиеше.
— Но на теб не — отбеляза тя.
— Да, на мен също ми достави удоволствие! — И това беше истина: но честността ме накара да добавя: — Чудя се, Еси. Защо когато каза, че ме обичаш, в главата ми нахлу чувство за вина?