Тя остави чашката и отново легна.
— Искаш ли да споделиш това с мен, скъпи Робин?
— Просто трябва. — После добавих: — Предполагам, че ако трябва да го споделя с някого, най-добре ще е да извикам стария Зигфрид фон Шранк и да му разкажа.
— Той ти е подръка винаги — отговори тя.
— Хм. Ако започна с него, Бог знае кога ще свърша. Във всеки случай той не е програмата, с която искам да разговарям. Толкова много неща стават, Еси! И всичко това без мен. Чувствам, че изоставам.
— Да — каза тя. — разбирам, че се чувстваш така. Има ли нещо, което искаш да направиш, така че повече да не изпитваш такова чувство?
— Е… може би — споделих аз. — Например за Петер Хертер. Мъкна се с някаква идея, която бих желал да обсъдя с Алберт Айнщайн.
Тя кимна.
— Много добре, защо не? — Еси седна на края на леглото. — Подай ми чехлите, моля те. Хайде да го направим сега.
— Сега? Но вече е късно. Ти не трябва да си…
— Робин — каза тя мило, — аз също трябва да говоря със Зигфрид фон Шринк. Това е една добра програма, макар че не е написана от мен. Казва, че си добър човек, Робин, уравновесен, щедър и всичко това аз мога лично да потвърдя, да не говорим, че си отличен любовник, с когото е цяло удоволствие да правиш любов. — Тя ме хвана за ръка, докато прекосявахме голямата стена с изглед към Тапанско море и седна в любимото ми удобно кресло пред моя пулт. — Обаче — продължи тя, — Зигфрид казва, че имаш голям талант в измислянето на причини да не правиш това, което се иска от теб. Така че ще ти помогна да си признаеш всичко чистосърдечно. Дайте горад Полимат. — Тя не говореше на мен, а на пулта, който изведнъж се обля в светлина. — Инициирай едновременно програмите Алберт и Зигфрид — нареди Еси. — Достъп до двата файла в диалогов режим. Сега, Робин! Нека да поставим въпросите, които повдигна. В края на краищата аз също съм много заинтересувана.
Вече толкова години тази жена, С.Я.Лаворовна, за която съм женен, ме изненадва най-много, когато най-малко очаквам. Тя седеше удобно до мен и ме държеше за ръка, докато аз говорех за неща, за които предпочитах да мълча. Въпросът не беше само да отида на хичиянския рай и Завода за храна и да спра Петер Хертер да подлудява света. Въпросът беше къде бих могъл да отида след това.
Отначало обаче не изглеждаше, че ще ходя някъде.
— Алберт — казах аз, — ти ми каза, че от записите си разбрал настройките за курс от Гейтуей за хичиянския рай. Можеш ли да сториш това и от Завода за храна?
Двамата седяха един до друг в холобокса — Алберт пускащ облачета дим от лулата си. Зигфрид с ръце скръстени на скута, слушащ мълчаливо и внимателно. Нямаше да проговори, докато не му заговорех аз, а засега се въздържах.
— Страхувам се, че не — отговори Алберт извинително. — Ние знаем само една настройка за Завода за храна, тази на Триш Бавър, а пък тя не е достатъчно сигурна. Вероятността тя да заведе там кораб, е може би нула шест. А след това какво, Робин? Тя не може да го върне назад. Най-малкото така стана с Триш Бавър. — Той се понамести на стола и продължи. — Съществуват, разбира се, някои алтернативи. — Алберт погледна към Зигфрнд фон Шринк, който седеше до него. — Умът на Хертер трябва така да се манипулира, че сам да промени плановете си.
— Това ще успее ли? — попитах Алберт Айнщайн.
Той вдигна рамене. Зигфрид се размърда, но не каза нищо.
— О, не се прави на дете — скара му се Еси. — Отговори, Зигфрид.
— Госпожа Лаворовна — каза той, като ме гледаше, — мисля, че не. Смятам, че моят колега постави този въпрос само за да мога да го отхвърля. Изследвах съобщенията от Петер Хертер. Символизмът е съвсем очевиден. Ангелската жена с човка като на граблива птица… какво е „гърбав нос“, гаспажа! Мисля за детството на Пейтър и за онова, което е чул за „очистване на света от лошите евреи“. Има също емоции от насилие и наказания. Той е много болен, изкарал е една сърдечна атака и вече не е рационален. Нито внушение, нито призиви за разум ще помогнат, гаспажа. Единствената възможност, може би, ще бъде продължителният психоанализ. Той обаче вероятно няма да се съгласи, бордовият компютър не може успешно да го проведе, пък и няма време. Не мога да помогна, гаспажа, във всеки случай не с реални шансове за успех.
Много отдавна прекарах няколко стотици часа, повечето от тях неприятни, да слушам разумния, влудяващ глас на Зигфрнд и не ми се щеше повече да го чуя. Но, знаете ли, не беше толкова лош.
Седналата до мен Еси се размърда.
— Полимат — извика тя, — приготви прясно кафе, — После се обърна към мен и каза: — Мисля, че ще прекарам тук известно време.