Еси отново седеше до мен, изглеждаше хубава и загрижена с чашка кафе в ръка. Взех я машинално и отпих една глътка.
— Ти каза „почти“ — казах аз. — Значи ли това, че ще има място за пилот?
— Страхувам се, че не, Робин. Ще остане място само за още сто и петдесет килограма.
— Аз тежа наполовина! — Почувствах напрежение в Еси. Бяхме стигнали точно до този въпрос. Мисълта ми беше така ясна и се чувствах толкова уверен, както не ми се беше случвало от седмици. Парализата на бездействието отзвучаваше с всяка секунда. Ясно съзнавах онова, което казвах и добре разбирах какво означава то за Еси… и нямах желание да спра.
— Това е вярно. Робин — съгласи се Алберт, — но нали не искаш да пристигнеш там мъртъв? Ще ти трябва храна, вода, въздух. Стандартните норми за пълен тур, при стопроцентово регенериране на всички провизии, възлиза на повече от триста килограма и там просто няма…
— Престани, Алберт — извиках аз. — Знаеш не по-зле от мен, че не става въпрос за пълен тур. Говорим за… колко беше? Двайсет и два дни. Толкова беше полетът на Хенриета. Повече не ми е необходимо. Само за двайсет и два дена. После ще пристигна на хичиянския рай и запасите ще са без значение.
Зигфрид наблюдаваше много заинтересован, но мълчалив. Алберт също изглеждаше загрижен. Той призна:
— Е, това е така, Робин. Но има голям риск. Няма да има никакъв запас за евентуална грешка.
Поклатих глава. Бях стигнал много преди него… във всеки случай — преди него, за там, където той сам желаеше да отиде.
— Ти каза, че на Луната има един петместен, който ще приеме този курс. Има ли там също, как го нарече, РМАL?
— Не, Робин — отговори той, а после добави тъжно: — Има обаче на Кору, готов за изпращане на Венера.
— Благодаря ти, Алберт — казах аз, почти му се озъбих, защото трябваше с ченгел да му тегля думите от устата. После седнах и се замислих над току-що чутото.
Аз не бях единственият, който слушаше внимателно. До мен седеше Еси, която остави чашката си.
— Полимат — подаде команда тя, — достъп и дисплей на програмата Мортън, в диалогов режим. Хайде, Робин. Направи онова, което трябва.
От бокса се чу шум на отваряща се врата и влезе Мортън, който се ръкува с Зигфрид и Алберт и погледна през рамо към мен. Той беше получил информация и когато влезе, бях готов да се закълна от израза на лицето му, че онова, което беше научил, не му харесваше. Това обаче не ме разтревожи. Казак му:
— Мортън! На базата за изстрелване в Гвиана се намира информационният процесор РМАL-2. Купи го.
Той се обърна към мен възмутен.
— Робин — отвърни той упорито, — мисля, че не разбираш колко бързо се стопява капиталът ти! Само програмата ще ти струва над хиляда долара за минута. Ще трябва да продам акции…
— Продавай!
— Не е само това. Ако планираш да отидеш лично с онзи компютър на хичиянскня рай… Недей! Не си позволявай и да помислиш за това! На първо място, забраната, наложена от иска на Бавър, все още не е вдигната. На второ място, ако успееш но някакъв начин да я заобиколиш, ще бъдеш изложен на презрение и щети, които…
— По този въпрос не искам мнението ти, Мортън. Да предположим, че мога да накарам Бавър да отмени забраната. Ще могат ли да ме спрат?
— Да! Но — добави той вече поомекнал, — макар че могат, съществува вероятност и да не го сторят. Най-малкото не навреме. Все пак, като твой юридически съветник, трябва да ти кажа…
— Не трябва нищо да ми казваш. Купи компютъра. Алберт и Зигфрид, програмирайте го така, както се уточнихме. А сега и тримата напускайте бокса; трябва ми Хариет. Хариет? При първа възможност ми резервирай едно място за полета от Кору за Луната, за същия кораб, с който ще бъде изпратен компютърът, който ще купи Мортън. И докато вършиш това, виж дали можеш да откриеш Хансън Бавър. Искам да говоря с него. — Когато тя кимна и изчезна, се обърнах да погледна Еси. Очите й бяха влажни, но се усмихваше.
— Ти май знаеш нещо? — подметнах аз. — Зигфрид вече не ме нарича „Боб“ или „Боби“.
Тя обви ръка около мен и се притисна.
— Може би мисли, че вече не трябва да те третира като дете — отговори тя. — Нито пък аз, Робин. Мислиш ли, че исках да оздравея, само за да можем по-скоро да правим любов? Не. Беше главно да не бъдеш държан като затворник тук от една жена, която смяташе, че не е хубаво да оставиш сама. Да, сега вече мога сама да се грижа за себе си — допълни тя, — когато заминеш.
Когато се приземихме в Кайене, беше тъмно като в рог и валеше пороен дъжд. Бавър ме почака докато се оправя с митницата. Беше полузаспал в тапицирания фотьойл до товарния терминал. Няколко пъти му благодарих за посрещането, но той ме прекъсна и каза: