— Имаме само два часа. Хайде да се залавяме за работа.
Хариет беше наела един чартърен полет с хеликоптер. Излетяхме над палмите точно когато слънцето се показваше над Атлантика. Докато достигнем до Кору, съвсем се беше развиделяло, а лунният модул стоеше изправен до поддържащата го кула. Беше съвсем мъничък в сравнение с гигантите, които излитаха от летище Кенеди или Калифорния, но Гвианският космически център има с една шеста по-голяма ефективност на ракетите, тъй като е разположен на екватора. Ето защо не беше необходимо ракетите да са много големи. Компютърът вече беше натоварен и поставен на мястото му и ние с Бавър веднага се качихме. Тласкане. Поклащане. Чувство на гадене от закуската, която не трябваше да ям. А после излетяхме.
До Луната полетът трае три денонощия. По-голяма част от това време прекарах в сън, а останала част в разговор с Бавър. Това беше най-продължителното време, което прекарвах през последните дванайсет години откъснат от комуникационните си средства и си мислех, че ще ми тежи като воденичен камък. Премина неусетно. Събудих се, когато предупредителните сигнали за ускорение замлъкнаха и видях Луната с цвят на месинг да нараства срещу нас. А после се прилунихме.
Като си помисли човек къде бях ходил, чак е смешно, че никога по-рано не бях стъпвал на Луната. Не знаех какво да очаквам. Всичко там ме изненада: ходенето с танцова стъпка при чувство за тегло не повече от това на една напълнена с въздух гумена кукла, звукът на писклив тенор, който излизаше от устата ми при атмосфера, състояща се от двайсет процента хелий. Вече не дишаха хичиянска смес, не и на Луната. Хичиянските машини за копаене влизаха като бомба в лунната маса и с количеството слънчева светлина, което беше необходима, за да работят, тяхната експлоатация не струваше почти нищо. Единственият проблем беше, че трябваше да се пълнят с въздух, поради което използуваха хелий… по-евтин и по-лесен за доставка от азота.
Хичиянското лунно вретено е разположено близко до базата на совалката — или, ако трябва да сме точни, базата на совалката е разположена там, където е то, близко до Фра Моро, защото точно там хичиянците преди един милион години бяха копали най-много. Всичко беше под повърхността, дори и местата за акостиране бяха скрити под навеси в тесните бразди на лунната повърхност. Двама американски астронавти, Шепард и Митчел, бяха прекарали един уикенд наоколо, бяха пребродили около двеста километра, без да ги открият. Сега във вретеното живееха повече от хиляда души и във всички посоки се бяха разклонили нови тунели: лунната повърхност беше осеяна с микровълнови чинии-антени, слънчеви колектори и тръби.
— Хей, ти, здравей — обърнах се аз към първия човек, когото видях без работа. — Как се казваш?
Той направи няколко дълги скока към мен, като дъвчеше една незапалена пура.
— Теб какво те засяга? — попита той.
— На совалката има един товар. Искам да се натовари на петместния, който е в дока. Ще ти трябват половин дузина помощници и, може би, товаро-разтоварна техника; работата е спешна.
— Хм — промърмори той. — Имаш ли разрешение да товариш?
— Ще ти го покажа, когато ти платя — отговорих аз. — По хиляда долара на човек и десет хиляди на теб лично, ако го свършиш за три часа.
— Хм. Нека да видя товара. — Тъкмо тогава го сваляха от ракетата. Той го огледа внимателно, почеса се, помисли. Не беше напълно мълчалив. От малкото думи, които отрони, успях да разбера, че се казва А.Т.Уолтърс-младши, и че е роден в Тунелите на Венера. От отличителната гривна на ръката му разбрах, че си е опитал късмета на Гейтуей, а от факта, че вършеше случайни работи на Луната, можех да заключа, че късметът му не ще да е бил много добър. Е, моят също не беше първите два пъти; а после се промени. В каква посока? Трудно е да се каже. — Мога да го свърша, Бродхед — каза той най-после, — но нямаме три часа. Онзи шегаджия, Хертер, ще ни разиграва отново след около деветдесет минути. Дотогава трябва да сме свършили.
— Още по-добре — казах аз. — А сега, кажи ми къде се намира офисът на „Гейтуей Корп.“
— В северния край на вретеното — отговори той. — След около половин час ще затворят.
Още по-добре, помислих аз за втори път, но не го казах. Влачейки Бавър след себе си, отново с танцова стъпка, се върнах по тунела до вретенообразната кухина, която представляваше средище на района и отидох в стаята на директора по изстрелването.
— Ще ви трябва връзка със Земята за нашите документи за самоличност — казах й аз. — Аз съм Робин Бродхед, ето тук отпечатъци от пръстите ми. Това е Хансън Бавър — ако обичаш, Бавър… — Натиснах палеца му върху плочата. — Сега кажи онова, което трябва — поканих го аз.