Гледах завистливо през дългия, празен тунел надолу към доковете.
— Може би ще се гръмна — казах аз.
— Мистър Бродхед! Това е… това е…
— О, не се безпокой. Няма да го сторя, защото всички оръжия, които донякъде познавам, вече са натоварени на петместния. А пък се съмнявам, че ще ме пуснат да вляза в него, за да си ги взема.
Той се взря в мен.
— Е — отвърна той колебливо, — може би ти също би могъл да прекараш няколко щастливи дни…
И тогава изразът му се промени.
Почти не го видях; почувствах същото, което чувстваше и той, а това бе достатъчно, за да ангажира цялото ми внимание. Старият Петер отново бе легнал на кушетката. Беше по-лошо от всеки друг път. Изживявах не само неговите блянове и фантазии… които изживяваха всички. Беше болка. Отчаяние. Лудост. Ужасно чувство на натиск около слепоочията, изгаряща болка в ръцете и гърдите. Гърлото ми беше сухо, после изподрано от храната, която повърнах.
Никога по-рано от Завода за храна не беше идвало такова нещо.
Но по-рано никой не беше умирал на кушетката. Не спря след минута или след десет. Гърдите ми се разпъваха за глътка въздух. Също и на Бавър. Също и на всеки друг, където и да се намираше в обхвата на излъчването от кушетката. Болката продължаваше, и всеки път, когато изглеждаше, че вече е достигнала някакво равнище, избухваше нов, по-силен пристъп; и през цялото време изпитваш ужас, ярост, ужасна мъка на човек, който знае, че умира, но не желае да умре.
Познавах това чувство.
Познавах го и знаех какво бих могъл да направя… какво можеше да направи тялото ми, ако само успеех да запазя разсъдъка си. Насилих се да направя една стъпка, а после още една. Успях дори да се затичам по широкия, износен коридор, докато Бавър се гърчеше на земята зад мен, а пазачите пред мен се олюляваха напълно безпомощни. Втурнах се покрай тях (съмнявам се някой да ме е видял) и се мушнах в тесния люк на обслужващия модул, преметнах се, целия ожулен и разтреперан, затворих ключалките над главата си.
Вече бях вътре, в злощастната, позната пчелна килийка, заобиколен от пресовани светлокафяви пластмасови форми. Уолтърс си бе свършил добре работата. Нямаше как да му платя, но ако беше подал ръка през люка докато го затварях, бих му дал един милион.
След известно време Петер Хертер умря. С неговата смърт кризата не спря веднага. Тя само започна бавно да намалява. Никога не съм се замислял какво изживява човек, когато чувства, че сърцето му спира, червата му се опразват и смъртта пробожда мозъка му. Това продължава много по-дълго, отколкото съм предполагал. Продължи през цялото време, докато освободих обслужващия модул от дока и го издигнах с помощта на малките водородни ракети до височината, на която можех да включа хичиянския двигател. Въртях и настройвах колелата за избиране на курс, докато не се получи добре познатата светлинна структура, която ми бе показал Алберт.
Тогава натиснах стартовия бутон и поех по маршрута. Корабът започна да се накланя, да се ускорява. Звездната картина, която можех да видя, като се навеждах покрай запаметяващия модул, започна да се променя. Сега вече никой не можеше да ме спре. Дори самият аз не можех да се спра.
Според всички данни, които Алберт можа да събере, пътуването трябваше да продължи точно двайсет и два дни. Не много дълго — стига човек да не е затворен в кораб, който е натоварен до краен предел. Имаше място и за мен — повече или по-малко. Можех да се протегна. Можех да се изправя. Можех дори да легна долу, ако капризното движение на кораба ми позволеше да разбера къде беше „долу“ и ако нямах нищо против да бъда свит между парчетата метал. Онова, което не можех да върша през тези двайсет и два дни, беше да се движа на разстояние повече от половин метър в която и да било посока — нито да се храня, нито да спя, нито да се къпя или да се облекчавам; изобщо да върша каквото и да било на такова разстояние.
Имах на разположение много време, за да си спомня колко ужасяващи бяха всичките ми хичиянски полети и отново да изпитам целия този ужас.
Имаше също много време за учене. Алберт предвидливо ми беше осигурил всички онези записи, които бях пропуснал да му поръчам и сега можех да си пускам тези ленти. Не бяха много интересни, нито пък тяхното пускане беше сложно. РМАL-2 представляваше само памет; много памет, но малко дисплей. Нямаше триизмерен бокс, а само стереосистема с плосък екран, когато можех да го гледам, или пък екран колкото една длан, когато не можех.
Отначало не го използувах. Просто лежах и спях. Отчасти се възстановявах от травмата, причинена от смъртта на Петер, толкова ужасяваща, сякаш беше моята собствена смърт. Отчасти експериментирах със собствения си ум — позволявах си да чувствувам страх (когато имах някаква причина за това), поощрявах чувството си за вина. Има някои видове вина, които зная, че ценя: размишление върху неизпълнени задължения и неизпълнени ангажименти. Имаше много такива, по които можех да мисля, като започна от Петер (който сигурно още щеше да е жив, ако не го бях приел в експедицията) и завърша, или по-скоро незавърша, с Клара, замръзнала в черната дупка — без да свършвам с нея, защото винаги можех да се сетя и за други. Това развлечение скоро ми омръзна. За моя изненада открих, че вината, в края на краищата, не беше непреодолима, след като приемех да я чувствам; с това си запълних първия ден.